— Няма абсолютно никакъв смисъл да обикаляме целия континент. Имаме достатъчно удобни възможности за бягство — недоволстваше Призрак.
— Подценяваш хората! Знаеш, че вече познават тактиките ни и ще са подготвени — настояваше Обелиск.
— Какво става? — включи се разсеяно Скар.
— Какво става ли? Нима не ни слушаше през последните десетина минути? — в гласа на Призрак се четеше недоумение.
Решил да не разкрива на партньора си по оръжие случилото се, Скар рискува да излъже:
— Не ви слушах, защото се бях съсредоточил в изучаване на помещението.
— Както и да е — рече Призрак, чието чене тракаше неестествено. — Обелиск желае да заобиколим на запад през земите на Пламтящата наковалня, тъй като смята, че хората ще са завардили пътищата на север към Кралския път.
На Скар му беше все едно накъде ще потеглят. Войнът мислеше единствено как да измени на Тъмния Повелител. В последния си спомен полуживият не беше оковано чудовище, а обикновено момче. Сега той трябваше отново да поеме съдбата си в собствени ръце. Но за да стори това се нуждаеше от ясна представа за бъдещите планове на Господаря. Затова се налагаше да се измъкнат колкото се може по-бързо от запустялата зала в кметството и да се завърнат в Ефес, където се намираше Нумориус.
— Предпочитам да изберем възможно най-краткия път… — изрази желанието си Скар, което веднага се понрави на полуживия скаут. — Мисля, че Мрачния Лорд ни подлага на изпитание дори в момента. Не трябва да показваме малодушие и предпазливост. Та това са човешки качества…
Гласът на предводителя отекваше в обширната зала, помещаваща няколко прашасали шкафове, писалище и огледало.
— Ние сме полуживи оръжия за изтребление. От нас се очаква да се изправяме срещу врага.
Обелиск кимна, видимо убеден в това, и Скар се почувства уверен в решението си:
— Остана да решим откъде точно ще минем, щом продължаваме пряко на север.
— За съжаление, не разполагаме с карта — напомни му Обелиск.
— Призрак да се заеме! Това е кметството, сигурен съм, че държат карти някъде… Може би ще са на същото място, където намерихме онези на гоблиновите земи.
Призрак безшумно потъна в сенките на стаята и изчезна. Скар бързо трябваше да отпрати Обелиск и да опита да се върне дори за малко към връхлетелия го по-рано спомен.
— Обелиск, мисля, че трябва да завардиш главния вход. Възможно е някой да реши да тършува из изоставеното кметство.
Екстравагантният полужив се подчини и се отправи към временния си пост. Скар се радваше, че Обелиск не задава въпроси. Беше прекалено близко до ума, че двамата могат да се справят с изненадващата атака на някакви си смъртни. Но в случая Скар беше негласен ръководител на отряда и даваше заповед, която Обелиск трябваше да изпълни. Имаше си преимущества в поемането на ръководна функция.
Скар се опита да се съсредоточи върху това, което си беше спомнил. Знаеше, че като много млад е имал път към Стомана. Но защо? Какво е търсил там?
Ветеранът започна да обикаля нервно из помещението, надявайки се да зърне нещо, което да го върне към забравените спомени. Пред очите му се изпречи прашното огледало. Той се приближи към него и мъртвешкият му дъх пропълзя по замърсената повърхност. Воинът опита да изтрие мръсотията с ръка, след което щателно се заоглежда.
Беше си все така мъртъв, макар че лицето му сякаш беше започнало да възвръща нормалния си цвят. Ужасните рани, които се отваряха при изживяването на по-ранните спомени, бяха изчезнали от ръцете му. Плътта му изглеждаше жива, макар и някак нащърбена. Скар бавно се връщаше към човешкия си облик.
Решил да не губи време в оглеждане, ветеранът започна да претърсва залата. Единствените неща, които пробудиха интерес в него, бяха полупразните рафтове. Скар изтупа насъбралия се прах от няколкото папки и започна да чете етикетите им. Явно хората, които се грижеха за деловодството в тази част на кметството, бяха позапуснали работата си. Документите бяха натъпкани нехайно и покапани с петна. Скар местеше погледа си от папка на папка. Повечето имаха сходно съдържание, свързано с някакви отчети за приходи и разходи. Имаше обаче една зелена папка, върху чиято корица лежеше гербът на Стомана, а надписът под него беше изключително познат на Скар — „Регистър по заетостта“…
„Скар мълчаливо оглеждаше зелената папка, докато плешивият мъж, който му беше помогнал да влезе в кметството, му наливаше чай.