— Лимон?
Скар поклати отрицателно глава. Не обичаше този вид изтънченост. Макар че, ако го бяха попитали дали желае обяд, щеше да приеме с охота.
Мъжът от кметството обслужваше посетителя изискано и в мълчание. Когато двете чаши бяха напълнени, любезният домакин, представил се като Дезмог, кръстоса крака и обърна погледа си към невъзмутимия младеж.
— Откъде идваш, момче? — долетя въпросът му.
— Райска градина — отговори Скар, допирайки парещата чаша до устните си.
— Разкажи ми за себе си. Какво дириш при нас в Стомана?
— Поради независещи от мен обстоятелства бях прогонен от дома си. Реших, че след като нищо не ме свързва с онова място, мога да започна нов живот…
Дезмог се усмихна вяло на събеседника си, докато сипваше мед в димящата си напитка.
— Да не би да бягаш от закона?
— Според вас щях ли тогава да дойда право в лапите му? — озъби се насреща му Скар, който беше започнал сериозно да се изнервя. — Реших да дойда в града, който се смята за най-процъфтяващият в Кралството, и да си намеря работа. Доколкото разбрах, вие сте ангажиран с намирането на работа на хора като мен.
— Да, безспорно това е мое задължение. В такъв случай… Хм… — Дезмог започна да прелиства някакъв регистър. — Кажи ми, Скар от Райска градина, какво умееш? В какво те бива най-много?
Младежът не очакваше такъв въпрос. За сметка на това се налагаше да отговори бързо.
— Две години съм учил фехтовка и боравене с различни оръжия, владея…
— Тц! — махна с ръка насреща му Дезмог — В момента не се нуждаем от войници или пазачи.
— Мога да чета и пиша. Може би ще ви бъда от полза.
Почесвайки се по плешивото теме, служителят му отвърна отегчено:
— Администрацията е пълна. Дори мислим да освобождаваме част от подчинените си.
— Мога да пиша поеми и да пея…
— Върви в Кралския двор тогава! — прекъсна го ядосано Дезмог. — В Стомана нямаме нужда от шутове. Имаме нужда от ковачи и въобще хора, годни за тежък труд.
Скар мълчеше. Нямаше никакъв опит в тази сфера. Дезмог се опита да си придаде загрижен вид и попита:
— От какво семейство идваш? С какво се занимаха майка ти и баща ти?
— С нищо… Бяха благородници.
— Това обяснява някои от «качествата» ти. Уви, приятелче, нямаме работа за теб! — развеселен от жалкото положение на момчето, плешивецът реши да го довърши. — Всъщност имам нужда от заместник тук. Сещаш се… Някой, който да ми върши деловодството.
Скар го погледна с надежда.
— За съжаление, мисля да уредя племенника си…
Младежът нямаше какво да отвърне. Той се изправи и се запъти към изхода на стаята с бавна пораженческа стъпка. Загледан в дрипите, с които беше облечен двадесетгодишният юноша, Дезмог направи сравнение със своите собствени копринени одежди. В този момент той намери малко милост в сърцето си и за своя собствена изненада рече:
— Във всеки случай не се запътвай към столицата. Прекалено бързо ще посрещнеш смъртта в глад и бедност.
Скар се обърна и в погледа му се четеше въпрос.
— Отиди в земите на Златния Ефес. Там търсят добри бойци за професионалната стража на замъка. Информацията идва лично от лорд Лунуниен, който ми е близък приятел. Ако си достатъчно добър воин — ще те наемат…“
Скар бавно се отърсваше от спомена, който го беше залял подобно на освободена от дигата си река. Този епизод от миналото му показваше ветерана в една съвсем друга светлина. Някога той е бил просто един смирен и честен млад мъж в търсене на своя път. Скар не успя да си спомни повече. След което се върна на себе си и забеляза Призрак, който го наблюдаваше внимателно.
— Спомен ли получи? — в тона на скаута се усещаше нотка на алчност.
— Нещо такова… — отвърна Скар. — Ти изпълни ли заповедта ми?
Вместо да отговори, безплътният му другар извади няколко пергамента. Скар се вгледа в огромните късове хартия. Остана доволен, че картите бяха скорошни и щяха да им свършат добра работа.
Разполагащи с всичко необходимо, тримата спътници можеха да потеглят отново към владенията на Господаря си, където Скар щеше да отмъсти и да се освободи веднъж завинаги от влиянието на мрачните сили.
Но ветеранът не предполагаше, че връщайки го за малко към човешката му същност, този необичаен спомен го връщаше и към човешките му слабости. На излизане от Стомана Скар усети болка в прасеца си. Точно на мястото, където гоблин го беше ранил по време на битката в гробницата.