На другия ден по обед Скар и компания бяха постигнали невъзможното. След дванадесетчасов неистов бяг, непосилен за никое живо същество, полуживите воини стигнаха Кралския път. Вече познаваха по-добре местността, а и намаленият им състав позволяваше да действат по-бързо. Останали тримата, те се носеха без всякакви ограничения, бързо преодолявайки препятствията.
Трима. Скар все още не можеше да повярва, че те са единствените оцелели. Макар да бяха изпълнили специалната мисия, те бяха платили голяма цена. Но очевидно Тъмния Лорд не се интересуваше от загубите. Ако поданиците му имаха някакво значение за него, той щеше да направи нещо — някак да ги дари с магията си, със силата си… каквото и да е! Скар беше сигурен, че има начин. Това беше нов пламък, подклаждащ омразата към неговия тъмен наставник.
Омраза, която подсилваше неимоверно цялата същност на Скар!
Освен тази ненавист, полуживият изпита и други усещания, непривични за слуга на нечистите сили. Воинът изпитваше носталгия към онези моменти от отминалия си живот, в които е бил пълноценен, неподвластен на омразата и похотта човек.
Споменът за Нея изплува. Споменът за Лилиен… Изплува само за миг.
Само за секунда всички останали мисли в главата на Скар избледняха и той пожела да умре наистина. Пожела да има сърце, което да спре… сълзи, които да отрони. Самотата беше непосилна. Една секунда… и после…
Чуха роговете. Преследвачите сигнализираха, че са открили полуживите.
— Проклятие! — извика Обелиск и сложи ръцете на кръста си. — Не смятах, че са толкова организирани.
— Завардили са цялата източна част на Кралството — рече Призрак, докато се оглеждаше наоколо. — Всеки един офицер, водач на гарнизон и обикновен войник, от южните граници на Силвернада до Последна Буря и началото на Кралския Път, е мобилизиран към конните отряди, носещи се към нас в момента.
— Очакваше се… Кралските вестоносци яздят най-бързите жребци. Успели са да ни изпреварят и да съобщят на помощните отряди — Скар преценяваше на глас обстановката. — Цялата източна армия е насъскана и търси трима бегълци…
Купчините черни облаци в небето оформяха страховита буря. Ветеранът се надяваше лошото време да забави преследвачите им, понеже около Кралския път винаги се изливаха големи порои.
— Да тръгваме! — изкомандва неформалният лидер на отряда полуживи и се устреми на север.
Болката в прасеца му не отминаваше.
Единственото, на което Скар се надяваше момента, беше проницателният Призрак да не забележи съвсем леката гримаса на болка, която ветеранът правеше по време на нечовешкия преход.
Вечерта напредваше и полуживите печелеха преднина пред преследвачите си. Тъй като проливният дъжд, съпътстван от гръмотевици и градушка, беше наводнил пътищата, конницата на човеците изпитваше голямо затруднение с придвижването. За разлика от тях, Скар и неговите спътници не усещаха съпротивлението на водата и поддържаха бързото си темпо.
Като предводител на преследващия отряд, сър Уилсънт не губеше надежда, че ще настигнат отрепките, които едва преди седмица бяха застрашили жителите на Стомана. Подчинен лично на сър Денотериън, доблестният водач пристигнал в атакуваното градче ден след набега и извършил щателно проучване, което му помогнало да тръгне по следите на касапите.
Сър Уилсънт беше човек на честта. Рицарят се беше заклел в Короната, отдавайки напълно живота си на армията. Макар и разбрал, че противниците му не са човешки същества, той последвал полуживите чак до гоблиновите земи.
От отряда на Скар нямало и следа. Почти убеден, че злосторниците са изчезнали или загинали, Уилсънт бил на път да прекрати издирването, когато открил съществата да се сражават с огромна армия гоблини. Решен да се възползва от възможността, той нанесъл огромно поражение на гнусните гоблини. Ала от мелето успели да се спасят трима полуживи, а огромното земетресение всяло такъв смут, че битката приключила повсеместно. Уилсънт бил принуден да се оттегли и да се върне в границите на кралството си.
На връщане опитните скаути на рицаря успели да засекат следите на оцелелите полуживи. Жаден за слава, Уилсънт решил да погне отново бегълците и разпратил вестоносци към всяка казарма и гарнизон в Югоизточна Силвернада.