Минаха много дни преди дъжда да отмие поражението и кръвта на стотиците загинали воини на Кралството, които до последно вярваха, че са победили.
Четиринадесета глава
Възнаграждаващи
„… Тъмницата беше точно такава, каквато всяка тъмница би трябвало да бъде — мрачна и отблъскваща. Въпреки че килията помещаваше два дървени нара, човек трудно би помислил за дрямка на подобно място. Не и когато на идния ден му предстоеше екзекуция. Скар делеше тясното помещение с няколко плъха и една свила се на кълбо фигура. Младежът стоеше прилепил ухо до вратата и от време на време надничаше през малката решетъчна пролука в горната й част. По дългия коридор отекваха стъпките на неуморно кръстосващия тъмничар. Килията на Скар беше в дъното на целия подземен затвор и тъмничарят никога не си правеше труда да стигне до нея. До Скар достигаше обаче подигравателният смях на пазачът, който се забавляваше искрено със злочестата участ на арестантите.
— Зарежи това, момче! — чу се тих глас от ъгъла на килията. — Няма да чуеш нищо интересно. Всичко е едно и също. А и всичко става безсмислено, когато времето ти изтича…
Човекът, който говореше на Скар се изкашля, след което се засмя разсеяно. Скар беше разбрал от стражите, които го доведоха, че съкилийникът му е възрастен контрабандист, държащ множество канали за внос на незаконни стоки в земите на Ефес. Престъпването на законите на лорд Лунуниен не оставаше ненаказано.
На Скар му предстоеше екзекуция.
А в последните му часове живот, малко преди зазоряване, компанията му споделяха няколко цвъркащи животинки, хъркащият трафикант и дълбоката омраза към света, изпълнен с несправедливости…“
… Скар отвори очи. Намираше се в същата онази килия, която видя в спомените си. С тази разлика, че този път беше сам в помещението. Надигна се от затворническото легло и се огледа наоколо. Вратата липсваше.
В този момент ветеранът не беше пленник.
Поне не физически. И още преди да предприеме каквото и да било, той осъзна, че неговият всевиждащ надзирател, Тъмния Господар, го призоваваше.
Зовът изпълваше съзнанието му и ветеранът не можеше да му се противопостави.
„Значи се върна към действителността, верни мой слуга?“ — в главата му прозвуча добре познатият Глас. Тонът му беше властен и не търпеше възражения.
„Доста неща се случиха от последния път, в който разговаряхме. За малко дори щеше да ме разочароваш…“ — гласът не беше гневен, а хладно констатиращ. Скар не се почувства обвинен. Поне засега.
„Вероятно си спомняш това място. Усещам, че си объркан. Тръгни към тронната зала. Тъй като сега аз съм Лорд на този замък, а не след дълго и Лорд на цялото Кралство, те призовавам като мой послушник. Яви се при мен!“
Скар усещаше колебание зад самоуверените слова на господаря си. Може би силата на Мрачния Лорд отслабваше и той се боеше да не загуби влиянието си над поданиците.
„Ела при мен, за да посрещнеш съдбата си!“
Гласът замлъкна.
Полуживият знаеше, че са го спасили в битката с кралските рицари. Също така знаеше, че в момента се намира на територията на Ефес — замъкът, по чиито стени и картини пробягваха толкова много спомени…
„… Опрял гръб на вратата на килията си, Скар почти беше задремал. Стремеше се да застане възможно най-далеч от накачуления с тлъсти плъхове нар. В унеса му го навестиха кошмарни спомени. Прогонването му от замъка преди няколко месеца, неуспешните му опити да започне отначало живота си и най-вече завръщането му по тези земи… Той правеше всичко заради нея. Момичето, което обичаше и което копнееше завинаги да държи в обятията си.
Но сега Скар беше безсилен. Младежът попаднал зад решетките, след като мъжът, с когото пътувал, му обещал да го вкара незабелязано в замъка. Впоследствие спътникът на Скар се оказал обикновен измамник, който издавайки на лорд Лунуниен плановете на наивника, напълнил кесиите си със злато.
Суровият баща на Лилиен разполагаше с достатъчно власт да накаже жестоко Скар. Лордът веднъж вече му беше обещавал бавна и мъчителна смърт, ако младежът дръзнеше да се завърне във Ефес.
Оставаше близо час до зазоряване. Палачите будуваха заедно с осъдените на смърт, защото бяха нетърпеливи да започнат изтезанията си.