Скар щеше да бъде убит като куче.
Важното е, че поне беше успял да я зърне. За миг. Тя рисуваше поредния си шедьовър, който щеше да украси някоя от дворцовите зали. Толкова отдадена… Така прелестна… Скар копнееше да я прегърне. Да усети топлината и кукленската деликатност на тялото й. Но неговата спътница беше друга. Тя го чакаше на ешафода…“
Скар вървеше по дългия коридор, без да си дава сметка за стенанията, които се носеха от затворническите килии. Полуживият не усещаше миризмата на смърт. Той самият беше смъртта.
„… Тя беше дошла за него. Беше отключила килията му. Лилиен открехна масивната дървена врата, след това го прикани с внимателен жест. От колана й висяха връзка ключове. Как ли е успяла да ги вземе? И къде ли се е дянал надзирателят? Скар не можеше да си позволи да губи повече време в размисли. Промъкна се през пролуката и застъпва предпазливо.
Младежът следваше дребната фигура на Лилиен, която осветяваше мрачния коридор с пламтяща свещ в ръка. Момчето насмалко да се спъне в просналото се туловище на надзирателя, под което се събираше тъмночервена локвичка. Лилиен не каза нищо, но Скар знаеше какво се е принудила да стори тя.
Беше рискувала прекалено много, идвайки да го спаси. Беше се превърнала в убийца.
Бегълците стигнаха до другия край на коридора, където момичето се спря и безмълвно посочи към стената. Със свободната си ръка Лилиен натисна няколко от камъните и те лесно поддадоха. Двамата се озоваха пред тясна стълбица, която ги отведе до малка площадка. Килиите се намираха под самия дворец. Лилиен беше превела Скар през таен проход, криещ се зад нейна картина.
Дворцовите помещения бяха винаги добре осветени, което не помогна на спящите стражи да забележат двамата нарушители. Пазителите на реда в замъка блажено похъркваха на една маса, а до главите им се търкаляха пресушени бокали. Скар подуши въздуха и долови лек билков аромат. Опиянението погали сетивата му, но воинът тръсна глава и забърза напред. Изглежда мъжете бяха упоени. Лилиен беше рискувала толкова много! За него…
Двойката се озова в една от крайните градини на замъка. Бяха сами…
Толкова близо до свободата си…“
… Улисан в спомена, Скар беше поел като в транс по същия този таен коридор от другата страна на картината.
Полуживият се огледа. Едно време свежа и пъстра, понастоящем градината тънеше в разруха. Изящните статуи бяха съборени и изпотрошени. Набегът, извършен от Скар седмици по-рано, беше унищожил някогашната красота на двореца. Царящото опустошение напълно съответстваше на злата природа на Нумориус и нечистата сила на Камъка.
Скар вече се намираше извън замъка. Имаше възможност да избяга от Господаря си. Полуживият се замисли къде ли можеше да отиде. Възможно ли беше да се откъсне от мрачната власт, която държеше в плен душата му? Повелителя на Камъка щеше веднага да усети липсата на ценния си воин. Господаря щеше да използва цялата си сила, за да подчини изменника. А защо не… и да го унищожи?
Не. Моментът не беше подходящ. Скар не можеше да избяга. Но можеше да издаде плановете на Мрачния Господар на хората, срещу които магьосникът воюваше. Ала първо се налагаше да научи кои са те.
Ветеранът се запъти по посока на главния вход на замъка.
Една частица от някогашната му човешка същност го подтикна да разшири ноздри. Хладният вятър донесе мириса на въглен, примесен с бледия аромат на върба…
„… Вятърът поклащаше близките върбови клони, които шумоляха тихо, почти сакрално — самотните звуци, приютяващи жадните целувки. Двамата толкова време бяха чакали да настъпи отново този миг, в който ще бъдат заедно.
— Не те пускам за нищо на света… — прошепна Скар.
Свила се в силните му обятия, Лилиен стоеше притихнала. Ръцете му я бяха сграбчили. Малко грубо, но тя харесваше тази негова непохватност. Непохватността беше част от чара му.
— Хайде да избягаме!
— Не е толкова лесно… — Лилиен неочаквано се отскубна от прегръдката му и го погледна.
Утрото настъпваше и първите слънчеви лъчи озариха източната част на замъка. Мъждивата сутрешна светлина правеше лицето на момичето още по-красиво. Кестенявата й коса започваше да добива златист цвят. Скар се пресегна към нея, но девойката отстъпи.
— Тръгвай! Всеки момент ще се усетят и ще започнат да претърсват околността.