— Няма ли да тръгнеш с мен? — младежът беше в потрес.
Тя го погледна тъжно. Криеше нещо и Скар веднага позна. Резките промени в настроението й я издаваха.
— Тръгни в тази посока — упъти го с жестове Лилиен. — Има едно място, където територията на замъка е оградена само с жив плет. Там ще намериш дисаги с провизии и екипировка. Не се бави.
Скар изглеждаше разочарован. Не се интересуваше от никакъв багаж. Искаше да вземе единствено нея.
— Защо? Искам да ми обясниш…
Лилиен сведе поглед и прокара леко пръсти по корема си, сякаш го галеше.
— Не мога да пътувам в момента. Ще съм бавна и баща ми ще ни хване.
— Не разбирам! Но защо… — рече недоумяващо Скар, но спря в началото на изречението си, защото осъзна. — … Откога знаеш?
Утрото беше настъпило окончателно. Птиците започваха дневните си песни, а откъм замъка се чуваше типичната гълчава от пробуждащи се и шетащи хора.
— Няма значение — отвърна му тя и започна бавно да се отдалечава в посока на замъка. — Ти избра най-неподходящия момент да се върнеш за мен. Аз просто не мога да дойда с теб.
— Не! Не, не е възможно… Защо по дяволите?! — Скар изпусна нервите си и тръгна към нея.
Изпаднал в ярост, младежът започна да я дърпа към себе си, а тя се опитваше да му се отскубне.
— Нима спря да ме обичаш? Не ме ли искаш?… — параноята му беше взела връх.
Съсредоточен напълно в Лилиен, Скар така и не разбра кога няколко въоръжени до зъби мъже ги наобиколиха. Един го удари в тила, сваляйки го на земята. Друг го изрита силно в главата.
Благодарение на адреналина, бушуващ догоре в главата му, младият воин не загуби съзнание. Скар пъргаво се изтърколи и с пределни сили се нахвърли върху нападателите. Неочакваната съпротива на младежа свари воините неподготвени. Единият от тях въобще не успя да се защити. Скар, чиито ръце бяха особено силни, го повали и можа да счупи врата му, тъй като на главата на войника нямаше шлем.
Измъкнал меча на жертвата си, Скар се окопити и се обърна по посока на Лилиен и другите мъже. Двама войници я бяха хванали, така че да не може да помръдне. Третият мъж, в който Скар разпозна измъкналия се нападател от преди малко, застана пред момичето с извадено оръжие.
— Какво става? — попита смаяно Скар.
Зад стражите младежът различи властната фигура на лорд Лунуниен. Владетелят на замъка пристъпи с величествена походка към дъщеря си и погледна Скар с омраза.
— Знаех си, че дъщеря ми ще предприеме подобна постъпка. Ето защо се подготвих предварително.
Иззад мъжете, държащи ужасената Лилиен, се подаде муцуната на контрабандиста. И Скар разбра всичко. Беше повече от явно, че лорд Лунуниен нарочно е поставил този мъж с хитро лице в една килия с младежа. Така невестулката е можела да следи Скар и да сигнализира, ако момчето успееше да избяга.
Трябваше да се сетят с Лилиен за това по-рано, когато оставиха килията отключена.
— Какво ще правиш? Мислиш си, че можеш да избягаш? Хората ми са блокирали всеки път за бягство.
Вместо да отговори, Скар връхлетя обезумял върху лорда, който очакваше всичко, но не и такава внезапна атака. Това, което спаси лорд Лунуниен от разсичане, беше реакцията на единия от стражите, застанал на пътя на острието. Войникът падна посечен, защото оръжието успя да проникне през ризницата и да покоси тялото под нея.
Настъпи суматоха. Лорд Лунуниен се отдръпна уплашен встрани, но не успя да запази равновесие и падна. Останалите стражи пуснаха изпадналото в шок момиче и нападнаха обезумелия младеж. Започна яростна схватка, в която Скар връхлиташе с такава сила и гняв противниците си, че те не можеха да сварят да го атакуват и преминаха в защита.
Заслепен от омразата си, Скар не осъзнаваше, че тялото му е незащитено от ризница и че може да бъде лесно наранен. Но това не го спираше — той беше готов да убие всички, които стояха между него и любимата му.
В същия миг контрабандистът реши, че не е лоялен никому и сграбчи Лилиен за косата, опитвайки се да я отведе извън сражението като заложница. Върнала се на себе си, тя се съпротивляваше, но без успех. Жилавият мургав мъж я държеше в желязна хватка и бавно се отдалечаваше. Тогава тя започна да крещи.
— Мълчи или ще ти прережа гърлото!… — заръмжа грубиянинът и извади от ботуша си кинжал, който опря в меката й шия.
Чул виковете на Лилиен, лорд Лунуниен също дойде на себе си и с пребледняло лице се насочи към предалия го контрабандист: