„Сега, когато всички сте тук и сме на прага на новата кампания, която ще увековечи превъзходството ни над света на хората, ви събрах отново, защото всяко велико дело изисква велика саможертва!“
Речта на Лорда отекваше в главите на поданиците му като звън от камбана. Те до един приветстваха думите му.
„Както знаете, вие сте дело на могъщата магия на камъка, която овладях. Вие дължите новото си и по-съвършено съществуване именно на мен и моите усилия“
Последва кратка премерена пауза.
„Вие сте мои деца. Ще ми служите ли вечно и безпогрешно?“
Полуживите нададоха одобрителни възгласи, опиянени от думите на господаря си и от светлината, струяща от зеления камък.
Скар също се намираше под властта на окуражителните и магнетични слова, но имаше една малка частица в него, която го караше да се съмнява и да мисли трезво.
Забеляза, че фигурата на Нумориус изглеждаше така внушителна, защото беше подсилена от светлината, идваща от жезъла му. На коленичилия воин му се стори, че вижда и някаква глава на птица, подаваща се съвсем деликатно изпод черното наметало на Тъмния Лорд.
„Вие се появихте след първия успешен ритуал по прераждане и досега ми служихте вярно. Но ето, че имаме нужда от още събратя, които да застанат рамо до рамо с нас в похода срещу Кралството на хората. Затова много скоро ще предприема подготовка по втори ритуал“ — тонът, с който Повелителя им говореше, беше непоколебим.
„Съвсем скоро ще бъдем непобедим легион!“ — заканата му предизвика нова вълна ентусиазирани възгласи сред полуживите.
„За да завърша обаче ритуала, се нуждая от пълните си сили и концентрация. Така че временно ще отсъствам от мислите ви. Разбира се, това не значи, че ще ви изоставя…“ — при тези думи Скар фокусира още по-силно вниманието си.
„По този повод реших да назнача офицер за армията си. Нещо като мой заместник, който ще предвожда следващия поход срещу Храма на Изцелението…“ — докато разкриваше плановете си, Мрачния Повелител застана между двамата покорно коленичили воини.
Залата притихна в очакване. Много от полуживите бяха убедени, че избраникът на Господаря им ще бъде именно Забрава.
Огромният варварин, наподобяващ канара, беше особено застрашителен, докато размахваше секирите си. Той беше изпълнил мисията си безупречно. Форгивънс, Храма на Изцелението, вече принадлежеше на Нумориус. Храмът беше разположен в най-северната точка на Кралството, в близост до замъка Тетива, намиращ се на границата със земите на варварите. Точно на това място Мрачния Господар щеше да проведе следващия ритуал, тъй като мястото притежаваше нужното количество чиста магическа енергия.
Другата причина, поради която Забрава беше по-подходящ за офицер, бе, че отрядът, който оглавяваше при специалната си задача, нямаше особени поражения. Изпълнявайки задачата си по-бързо от плануваното, Забрава и воинските му части бяха предизвикали сума ти кървави мелета.
Още повече, че варваринът и екипът му се бяха появили в ключов момент. Те спасиха Скар и двамата му оцелели воини.
Преимуществото на Забрава над неговия опонент беше пълно. Поради което всички останаха искрено учудени, когато Мрачния Повелител се обърна към Скар.
„Стани, робе! От сега нататък те провъзгласявам за свой личен наместник, докато отсъствам. Ще бъдеш също и предводител на армията ми“
Не един или двама от полуживите ахнаха. Забрава трепереше от гняв. С изключително усилие на волята си той надигна глава и погледна Нумориус в очите.
— Това е коварство. Как можа да избереш този некадърник пред мен? Та той едва не се провали!
Мрачния Повелител огледа изпитателно негодуващия си подчинен, след което се приближи към него и му удари плесница.
„Как смееш да оспорваш решението на своя Господар. Засрами се!“
Изведнъж Забрава почувства невероятна немощ. Варваринът усещаше цялата тежест на тялото си. Повелителя му го беше лишил за момент от силата на Камъка. Широкоплещият воин усети всяка слабост, за която организмът му можеше да сигнализира. Нумориус беше направил така, че всеки присъстващ полужив да почувства и разбере частица от страданието на Забрава. Като урок за непокорство.
След няколко минути Тъмния Господар прекрати мъките на слугата си.
„Най-голямата болка изтърпяваме със съзнанието, а не с тялото си. Затова наказвам Забрава, като го изключвам от войската си. От този момент до мига, в който приключа със следващия ритуал, Забрава ще изпълнява длъжността на мой личен охранител“