Разминал се на косъм със смъртта, той реши да отвърне на огъня. Когато двама скаути от противоположни войски се засичат, единият трябва задължително да отнеме живота на другия. В противен случай едната войска щеше да бъде предупредена за появата на другата.
Стрелата, която Великия Изравнител запрати към скелетоподобното създание, пропусна целта си. Мъжът изруга и започна да зарежда нова, но снарядът на противниковия скаут уцели крака му. Ала съгледвачът не беше вчерашен и с невероятна бързина запрати втора стрела към съществото.
За негово учудване, уцели.
Но колко по-голямо стана учудването му, когато видя, че създанието не изглежда никак притеснено от забитата в гръдния му кош стрела. То просто я извади и прибра в собствения си колчан, след което вдигна лъка си в знак на поздрав и изчезна за броени секунди в горичката зад него.
Великия Изравнител изруга, защото знаеше, че е загубил. Раната не го притесняваше. Можеше и сам да се превърже, но щеше да се движи по-бавно и може би нямаше да стигне отряда си навреме. Нямаше да успее да ги предупреди. А ужасяващото същество сигурно вече преполовяваше разстоянието до своите собствени другари, за да ги информира за наближаващите врагове.
Вероятно Призрак щеше отдавна да се е върнал при отряда си, ако не беше решил да разузнае повече. Нямаше смисъл да се връща. Като опитен скаут, информацията, че е намерил вражески съгледвач, би могла по-скоро да го изложи, тъй като не беше толкова ценна. Ето защо полуживият, който разполагаше с невероятна пъргавост и бързина, реши на собствена глава да се разтърси в областта за още следи. Дори не го споходи мисълта, че може да се върне и да докладва, след което отново да потегли на разузнаване. Естествено, решението му би било разумно, ако скаутът беше на прав път. Защото Призрак допусна една огромна грешка.
След като се спря на една малка поляна, намираща се на платото от западната част на Кралския път, той започна да разглежда стрелата, която беше изстрелял вражеският разузнавач. Перата й бяха от гарван. Скаутът се замисли. Стрелец на служба при Краля никога не би ползвал толкова евтини и нискокачествени стрели.
Изстрелът беше дошъл от най-обикновен разбойник. Поне така смяташе Призрак.
По тази причина полуживият разузнавач се отправи към малките тъмни горички над пътя, които бяха удобни за лагеруване. В тях той се надяваше да открие бандитстката шайка и тихомълком да се саморазправи с нея.
О, да! Призрак щеше да събере достатъчно слава. Отрядът му дори нямаше да разбере, че се случва меле. Заслепен от възможността да се доказва, скелетът-скаут изгуби от полезрението си главния път и отиде да претърсва горите и хълмовете от западната страна. За съжаление, той не знаеше, че много наемнически отряди, служещи пряко и косвено на Короната, също си купуваха обикновени и евтини стрели по подобие на бандитите. За наемниците по-важно беше как стреляш, а не с какво.
Големият отряд от полуживи се предвижваше бавно и уверено по Кралския път. До час, че и по-малко, щяха да се сблъскат с отряда наемници в служба на Великия Мъдрец, който се движеше в срещуположната им посока.
Скар беше наредил на воините си да спрат. Намираха се на място, което му изглеждаше смътно познато. Пътят беше широк, колкото да побере каруца. Докъдето стигаше погледът на предводителя, Кралския път запазваше все така тясна и неудобна за поход ширина. От едната му страна се извисяваха отвесни скали, невъзможни за катерене, а от другата течеше Спиралата, разпростираща се на петдесет метра от ръба на пътя.
Полуживите можеха да продължат само направо, освен ако не искаха да се хвърлят в скалистото речно корито. Течението му беше чудовищно. Въпреки необикновените си качества, войските на Тъмния Господар едва ли щяха да издържат дълго, преди костите им да се разбият в скалите. Такава беше Спиралата — опасна и променлива река. Плитка и лесна за прехвърляне в някои райони, на места тя ставаше изключително широка и дълбока.
Ветеранът пристъпи смело напред. Каквато и опасност да дебнеше на пътя пред тях, те щяха да я неутрализират.
Но защо всеки път, когато се вглеждаше в буйните вълни и хлътналите скални образувания, Скар имаше чувството, че познава това място. Че и преди е съзерцавал играта на водите и отражението на нежните слънчеви лъчи, които успяваха да пробият през пелената буреносни облаци…