„— Не бива да протакаме повече, водачо! — чу се прегракнал глас. Нетърпеливият мъж беше настинал — съвсем нормално в развалящото се време.
Скар не откъсваше поглед от каруците, които, вероятно поради зле премерена заповед, спряха насред пътя.
Ветеранът и бандитската му шайка наблюдаваха тази част от Кралския Път близо цял следобед. Скар беше почти сигурен, че човекът, свързал се с тях и подал им информацията, ги е излъгал. Чудеше се по какъв начин да накаже хитреца, ако го срещнеше отново. Но накрая очакването на разбойническата банда беше възнаградено и пред очите на дебнещите бандити се откри конвой от четири каруци и една златна карета, движеща се в средата. Нейният кочияш носеше синя униформа, извезана с различни ширити и орнаменти. Определено беше кралски служител.
Да, не биваше да губят повече време.
Скар се обърна към един от другарите си — мъж със сипаничаво лице и изтъркани кожени дрехи, които не му бяха особено по мярка.
— Нареди на останалите да нападат. Искам да обградите конвоя в кръг, така че никой да не може да се измъкне.
Сипаничавият кимна и понечи да разпореди заповедите, но Скар го хвана за рамото и го дръпна близо до себе си, прошепвайки в ухото му:
— Когато ги нападнем, ще видите мъж в пъстри дрехи, нахлупил шапка с голяма периферия. Същият ще носи сабя. Не го убивайте. Него и Кралицата.
— А останалите?
— Тях можете да ги заколите преспокойно… — бяха финалните заповеди.
Довереникът на Скар отиде при останалите бандити и им даде допълнителните разяснения. Мъжете, към двадесетина на брой, подготвиха оръжията си и тръгнаха към спрелия конвой.“
— Странно. И двамата помним това място — рече равнодушно Скар на току-що пристигналия Обелиск.
Екстравагантният боец също наблюдаваше вълните на реката, но често поглеждаше и към пътя. Полуживият добре си спомняше историята, която сегашният му предводител изживяваше повторна в ума си.
От гъсто скупчилите се облаци започна да се сипе лек дъждец.
„… Съвсем предвидливо разбойниците бяха обградили плячката си в кръг. Добре бронираните и подготвени стражи на конвоя се хвърлиха веднага срещу нападателите. Но мародерите също бяха опитни и имаха далеч по-разнообразни, плячкосани при предишни кражби оръжия.
Предводителят на бандитите, носещ броня на елитен дворцов страж, беше най-страховитият от шайката. Размахващ ловко двуостър меч, мъжът на средна възраст посичаше охранителите без никакъв проблем. Обелиск се вгледа в герба на бронята му и веднага разпозна инициалите ЗС, «Замъкът Ефес». Странно! Разбойникът беше бивш служител на елитна фамилия.
Обелиск, който беше водач на конвоя, нямаше време да разсъждава върху историята на лидера на разбойническата шайка.
Кралицата Мира Сребърна отвори с трясък вратата на каретата и отправи изпълнен с искрено възмущение поглед към разиграващата се ситуация.
— Лорд Обелиск, в името на Камъка, какво се случи?
— Бандити, ваше Върховенство! — отбеляза мрачно лордът. Беше облечен в бял костюм, обагрен тук-таме в цветни краски, и на главата му се подвизаваше широкопола шапка.
В същия момент трима по-мощни разбойници вдигнаха с голи ръце едната от каруците и я обърнаха по гръб върху няколко от защитниците. Превозното средство премаза телата на клетите мъже, а от вътрешността му се изсипаха различни накити.
— Не можем да им позволим да ни ограбят! Защитете ни! — започна да крещи истерично Кралицата.
Кралският конвой пътуваше към Пламтяща Наковалня вече четвърти ден. Кралицата искаше да заведе по-голямата си дъщеря, дванадесет годишната Айсбела, на годежната й церемония с местен лорд. Класически брак по сметка заради богатства и власт. Освен нужните за пътешествието провизии, конвоят превозваше семейни скъпоценности като подарък за бъдещата сватба.
По традиция годежът се правеше в замъка на жениха, а сватбата се състоеше в самия Кралски Двор. Фиъръс, владетелят на Силвернада и баща на сгоденото момиче, не придружаваше семейството си към Наковалнята, защото беше на дипломатическа мисия при Островните Кралства.