А тъй като страната водеше две войни — с варварите на север и с гоблините на юг, кралското семейство не можеше да си позволи голяма охрана за пътуването, което трябваше да протече спокойно и мирно. Заради това властната кралица Мира Сребърна беше наредила на лорд Обелиск, дребен благородник от столична търговска фамилия, да организира охраната от тридесетина гвардейци.
Уви, сражението не вървеше в полза на кралското семейство. Макар и по-малобройни, разбойниците успяха да съборят каруците и да всеят смут сред остатъка от защитниците.
— Ужас! Оседлайте два коня! Трябва да се измъкнем… — извика Кралицата, изпаднала в паника.
— И как смятате да го направим? — попита я Обелиск, който беше запазил необичайно спокойствие.
— Бандитите нямат коне. Ако с теб се организираме, можем да пробием редиците им и да се отдалечим.
— Боя се, че не мога да оставя мъжете ми да загинат. Трябва да участвам в битката — рече с равен тон Обелиск.
— Децата ми са в опасност! Заповядвам ви!…
Мира Сребърна беше интелигентна жена. Зоркият й поглед не пропусна факта, че благородникът стоеше с прибрана сабя и не се включваше по никакъв начин в битката. А сега мъжът директно отказваше да й помогне да се спаси.
Поведението му я караше да осъзнае какво се беше случило.
Отвратена, Кралицата се дръпна от него, отстъпвайки бавно назад.
— Вие стоите зад всичко… Как посмяхте да ни предадете след двадесет години вярна служба и искрено приятелство?!…
— Простичко е. Пазя си репутацията на свестен човек, за да я издъня, когато се появи нещо голямо… — вдигна рамене Обелиск.
Десетина минути по-късно, когато напълно всички пазачи на конвоя бяха повалени, предводителят на разбойниците се доближи до позлатената, украсена с богати инкрустации карета. Там го чакаше Обелиск, държащ в здрава хватка безпомощната кралица. Беше насочил сабя към мекия й врат.
Скар поздрави лорда с усмивка, която човек даваше на стар познайник.
— Та каква ни беше уговорката?…“
— Явно съдбата ни е обвързала с мрачно минало. И с мрачно бъдеще… — изрече Скар след изживения спомен.
Обелиск кимна, но вниманието му беше привлечено от далечен тропот на копита, идващ от посоката, в която се бяха запътили полуживите.
Ветеранът бързо се свести и си спомни, че Призрак така и не се беше завърнал от разузнавателната си мисия. Почувствал моментен гняв, Скар изруга. Срещу тях се задаваше конница. Вероятно рицари…
Каквито и да бяха, устремените към тях ездачи не бяха приятели.
Полуживите нямаха приятели.
Скар разпореди на воините си да образуват защитна формация. Четиридесетината страховити воини, слуги на мрачния Повелител, не знаеха срещу какво точно са изправени, затова не трябваше да хукват безразсъдно.
Засега можеха само да чакат.
Минаха няколко минути. Загледан в далечината, Скар потъна в поредния спомен…
„… Лицето на Кралицата беше безизразно като камък. Първоначално уплашена и в истерия, жената си беше възвърнала самообладанието, въпреки че се намираше в плен на предалия я благородник. Тя не беше облечена достатъчно богато за положението си, но излъчваше царственост и величественост.
На Скар му се повдигаше от нея. Ветеранът се приближи към Кралицата и се изплю в краката й, след което й обърна гръб и се насочи към каретата.
— Я да видим какво криете тук — подметна водачът на разбойниците.
В същото време хората му плячкосваха каруците и пълнеха множеството си кесии и джобове с разнообразни бижута, скъпоценности и златни кралски монети.
— Казах ти, Скар! Вземете всичкото съкровище, аз искам момичето. Онова с русите коси! — подвикна Обелиск на страховития мъж, който тъкмо отваряше вратата на каретата.
— Значи това си искал, мръсник! — не се сдържа Кралицата.
Думите й костваха силен юмрук в областта на слепоочието, който едва не я изпрати в безсъзнание.
— Млъквай!
Скар беше прекалено широк в раменете и трябваше да се наклони на една страна, за да може да се вмъкне в каретата и да я огледа отвътре. Стените на помещението бяха тапицирани с червен плат и единственото прозорче в каретата беше затъмнено с копринени перденца. На малко кресло седеше момиченце, което все още не беше влязло в пубертета. Въпреки това, красотата му беше лесно обозрима. Златнорусите му коси се спускаха върху невероятно нежно и млечнобяло лице. Ветеранът плъзна любопитен поглед по цялото тяло на принцесата, изследвайки формите й. Въпреки възрастта си, все още незрялата девойка беше привлекателна.