Полека се обърна назад, страхувайки се от гледката, която го очакваше, но и абсолютно убеден в това, което щеше да види. Останалите седем-осем човека също бяха полегнали по седалките и никой от тях не помръдваше. Марк бе сигурен, че имаше хора от почти всички възрасти. Бе видял млада двойка, момче и момиче на по осемнайсет-деветнайсет години, възрастен мъж на около четирийсет, две жени на по трийсетина години, някакъв скитник, на който не можеше да определи възрастта… Сега бяха останали само няколко съсухрени трупа. Двамата влюбени седяха сгушени един до друг, но вече напомняха по-скоро мумии. Жените бяха допрели глави, сякаш да си кажат последната клюка или да поспорят малко за мода или козметика.
Докато обърнат назад оглеждаше какво се е случило в автобуса, Марк видя как последната лампа примигна. Ужасът, който бе свил стомаха му, изведнъж се разпростря из цялото му тяло. Каквото и да му се бе случвало, каквото и да бе виждал, той усети какъв ще е следващия ход на жестоката съдба и не можа да го приеме. Писъкът му разцепи гробовната тишина на зимната нощ. Но нямаше нито една жива душа, която да го чуе. Отворил широко очи, той се взираше в лампите, които работеха, молейки се този път да не е предусетил какво ще стане. Но предопределеното се случи. Последната лампа изгасна. Имаше още три работещи. Когато и те изгаснеха, Марк щеше да остане сам в тъмнината, заедно с десетима мъртъвци, в рейс, който явно не отиваше никъде… В този момент му хрумна идея, която му се стори приемлива. Всеки рейс има шофьор. Той стана и тръгна към шофьорската седалка, внимателно избягвайки мъжа, седнал отпред. Когато се доближи, намери точно това, от което се страхуваше. На кормилото бе легнало изсъхнало тяло, което някога е принадлежало на шофьора. Марк погледна през предното стъкло. Напълно непрогледен мрак. Дори пътя не се виждаше. Светлините на рейса сякаш се сблъскваха с непробиваема черна стена. Тъмнината обграждаше автобуса все по-плътно. Докато момчето се опитваше да види нещо навън, фаровете примигнаха два-три пъти нерешително и изгаснаха като духнати свещички. Сега оставаха само трите лампи. Като по даден сигнал те също започнаха да гаснат. Първо едната, втората и накрая остана само една-единствена преграда пред необятната нощна бездна. Свит под последната малка светлинка, Марк усети, че започва да трепери неудържимо. Сега щеше да остане сам. Напълно сам. Докато умре и той. В тъмнината. Пътувайки за никъде заедно с една компания от десетима нещастници като него, които бяха имали лошия късмет да се качат точно в този рейс.
Лампичката изгасна, светна отново, пак изгасна, накрая направи последен отчаян опит да оцелее пред настоятелния напор на мрака, но не издържа и последната искрица надежда угасна заедно с нея.
Марк се разрида неудържимо. Не му се умираше още. Той бе човек с огромна воля за живот. Не беше никак честно. Не знаеше колко време плака сам-самичък, само в присъствието на няколкото трупа, които знаеше, че са там, но вече не можеше да види. След известно време ужасът му избледня до поносим страх и той реши, че щом ще се умира, поне ще бъде достойно, с широко отворени очи, а не плачейки.
Момчето се изправи, страхът отстъпи място на гнева. Как можеше да се случи точно на него! Кой му се бе подиграл така и го бе запратил на това ужасно място да сподели съдбата на тези нещастни хорица, които бяха умрели без никаква причина. Както щеше да умре и той. Не беше лош човек. Не заслужаваше такава смърт. Той се взря в мрака, бесен на това, което го бе докарало тук, каквото и да бе то.
И тогава видя. Светлината. Далеч, много далеч напред. Малка светлинка, почти незабележима. Но се приближаваше. Бяха тръгнали натам. Който и да управляваше посоката, в която се движеха, бе насочил автобуса към светлината. Марк се загледа към нея. Сега поне имаше някакъв ориентир, нещо, което да гледа. Абсолютният мрак около него почти го беше ослепил.
Когато се приближиха повече, първоначалната радост на момчето се смени с опасения, че това, на което бе свидетел досега, е нищо в сравнение с онова, което го очакваше.
Нещото, което му се бе сторило като мъничка, неясна светлинка, започна да придобива форма. Форма, която определено не му хареса. Все по-ясно започна да се очертава огромна врата, изградена като че ли от ярки оранжевочервени пламъци, която сякаш висеше насред непрогледния мрак. Доближаваха се все повече и повече. Огромната структура внушаваше респект на всеки, който би могъл да я види. Бе наистина колосална. В момента, в който минаваха през нея, Марк успя да осъзнае размерите й. Гигантски. Момчето не смееше да помръдне. След като минаха портата, автобусът спря и отвори врати. Марк разбра, че това е подкана към него. Трябваше да слезе. Но какво ли щеше да завари там? Все още бе тъмно като в рог, но поне бяха сравнително близо до огнената врата и оттам идваше някаква светлина, колкото и малко да беше. Шестокласникът застана на вратата на рейса и се поколеба за момент. После събра смелост и слезе бавно и внимателно. Леко постави първо единия, а после и другия си крак на земята. Не виждаше по какво стъпва. Самият мрак сякаш се сгъстяваше, за да има къде да намери опора. Огледа се предпазливо. И тогава видя защо бе доведен на това странно място.