Франческо пък го изби на живопис. Кръстосваше из полето с Ан или с готвача, избираше си място, разпъваше триножника и започваше да увековечава алпийските красоти. Разбира се, с рисуване се занимаваше, когато не бе зает в кухнята, или не учеше Ан да играе шах, или пък не си бъбреше сладко-сладко със Сам на юридически теми.
Имаше едно-единствено нещо около Франческо, за което никой не отваряше дума. Франческо съвсем не бе здрав човек, когато го прибраха от римския хълм Апиа. Направо си бе много зле. Поради което Мак настоя да наемат лекар от Ню Йорк.
Но седмиците минаваха, а Франческо сякаш се оправяше от алпийския въздух.
Щеше ли това да стане, ако не бяха го отвлекли?
Никой, естествено, не искаше да засяга тази тема, но самият Франческо една вечер на масата каза нещо, което учуди всички:
— Пустите му лекари. Ще ги надживея всичките! Според тях преди месец трябваше да ме погребат.
Ястреба се задави и дълго време не можа да спре да кашля.
А Сам? Той какво?
Каквото и да стане, все Ан ще има пръст в него.
Наблюдаваше я как се припича на утринното слънце, разгърнала вестник. На масичката до нея, както винаги, лежеше книга. „История на Швейцария в картинки“.
Беше толкова красива, толкова прекрасна… единствена. Тя щеше да му помогне да стане по-добър адвокат, убеждавайки го, че правото не е толкова важно нещо.
Започваше да мисли за други неща.
За четене на спокойствие. С вникване. С изводи.
Или пък за съдията Девъро.
О, Бостън щеше да хареса Ан! И майка му щеше да я хареса. И Аарон Пинкъс — също. Аарон щеше да я одобри, без да се замисля.
Ако съдията Девъро изобщо някога се върне в Бостън.
Ще помисли пак за това утре.
— Сам? — стресна го Ан.
— Какво има?
— Чете ли тази статия в „Трибюн“?
— Коя статия? Още не съм стигнал до „Трибюн“.
— Ето тук — тя посочи с пръст мястото, но не му подаде вестника. Беше много развълнувана. — За католическата църква е. Всякакви работи. Папата свикал Пети икуменически съвет. Сто шейсет и три оперни трупи щели да бъдат субсидирани от Ватикана, за да издигнат творческия си дух. А известен кардинал… о, Сам!… за Игнацио Кварце става дума, онзи, дето Мак все го псува.
— И какво пише за него?
— Ами щял да се оттегли в някаква вила на име „Сан Винсенте“. Нещо се поскарали с папата по въпроса за разпределянето на средствата от бюджета. Не ти ли се струва странно?
Девъро помисли известно време, преди да й отговори.
— Май нашите приятели доста са поработили там горе, в оная стаичка.
Отдалеч долиташе тропот на конски копита. И след няколко секунди по черния път откъм полето, където само преди седмици се правеха маневри, се появи Макензи Хоукинс на кон. Пришпори животното и препусна към северозападния край на градината.
— Майка му стара! Ама че готин ден! Матерхорн се вижда много ясно.
Метален звън заглуши възторжените му изблици. Макензи се обърна и махна с ръка. Девъро и Ан също се извъртяха на столовете и видяха Франческо на терасата пред кухнята с металния триъгълник и сребърната пръчка в ръка. Отпред имаше голяма бяла престилка, на главата — неизменната тиролска шапка.
Чичо Франческо се провикна:
— Хайде всички на обяд! Специалитетът днес е фантастичен!
— Гладен съм като виетнамец! — изрева му в отговор Ястреба, като потупваше коремчето си. — С какво ще ни зарадваш, чичо?
Гласът на Франческо се извиси чак до върховете алпийски. А в думите му имаше много музика:
— Скъпи мои приятели. Ще вкусите Linguini Bombalini!