— Не, сър. Съвсем не, сър. Само исках да обясня…
— Да обясните ли? Кръъъ-гом към вратата и пристъпете към второ предаване или ще ви дам на военния съд! За неподчинение и некомпетентност!
— Да, сър! Слушам, сър! — Сам се опита да козирува, но куфарът и веригата бяха много тежки, та само размаха ръка пред лицето и отпраши към вратата, която като по чудо двамата военни полицаи отвориха тъкмо навреме.
Формалностите на входа приключиха много бързо. Металните ленти на куфара имаха въздействието на генералски пагон. Девъро трябваше само да се разпише в книгата за регистриране на посетителите, а миниатюрна камера му щракна една снимка.
Чак на улицата Сам проговори на Ястреба:
— Това копеле е лудо! Щеше де ме набута в дранголника за нищо! Защо?
— Старият Броуки има много приятели — отвърна Макензи. — Дай аз да карам.
— Благодаря — Девъро забърка с лявата ръка в десния си джоб и му подаде с още треперещи пръсти ключовете. Отидоха на паркинга и се качиха в колата.
След петнайстина минути, насред задръстването в центъра на Вашингтон нервите на Сам започнаха да се отпускат. Паническият страх от генерала-идиот, който можеше в последния момент да провали уволнението му, бавно отмираше. Но на негово място идваше друга, много реална заплаха. Присъствието й се засилваше от мълчанието на Ястреба.
— Мак, какво по дяволите трябва да правя с тия шибани документи, като са под моя охрана? Къде ще стане това второ предаване?
— Не знаеш ли?
— Ами, не, разбира се.
— Щото генералът мисли, че знаеш.
— Не, не знам!
— К’во ще кажеш да се върнем и да го попиташ, а, Сам? Ако питаш мен, не ти препоръчвам да го правиш. След като знаеш какви чувства изпитва към теб. Господи! Може да изрови какви ли не закононарушения от твоя страна. А преди малко те и снимаха. Всяка беда води след себе си друга. Като ефекта на доминото. Ще те размятат по съдилищата година-две.
— Какво има в този куфар, Хоукинс? Не ме будалкай! Какво има в него?
— Съжалявам, Сам. Опасявам се, че не мога да ти кажа. Нали разбираш, момко. Поверително е.
Девъро седеше на дивана. Наведе се напред с ръка протегната над малката масичка. Макензи стържеше с ножовка веригата.
— Веднъж да махнем тая проклета верига, после лесно ще отключим куфара — рече Мак успокоително. — С бензинова горелка щяхме да свършим за нула време.
— Ами ръката ми, говедо такова? На всичко отгоре не знаеш и комбинацията на шифъра.
— Не се спичай, до десетина минути ще я сваля. Това желязо се оказа доста яко.
След час и десет минути веригата бе разрязана и увисна на китката на Девъро с ключалка с шифрова комбинация от три цифри.
— Трябва да се обадя в службата — рече Сам. — Ще се безпокоят къде съм.
— Няма. Нали си с мен. Във военното разузнаване. Така пише в споразумението. Най-малко един ден, най-много три.
— Но сега не сме там.
— Отишли сме на обяд… — Макензи се прокашля.
— Все пак, трябва да телефонирам…
— Майка му стара, никакво доверие ми нямаш! Защо мислиш чаках чак до днес, за да отида във военното разузнаване? Остава ти един ден и аз разполагам с времето ти. Ако не си в службата, никаква беда не може да те сполети.
— Разбира се. Ако не смятаме това, че може да ме изправят до стената.
— Глупости — Хоукинс стана от пода и отнесе освободеното куфарче до писалището на хотелската стая. — При мен си на сигурно място. Нали ги знам какви са мърльовци в Главния инспекторат. Мислиш си, че си приключил всичко и в последния момент влиза някой смръдльо и ти казва, че няма да мръднеш от там, докато не свърши инструктажът или някоя друга тъпотия.
Девъро гледаше как генералът отвърза металните ленти и отвори куфарчето. Имаше някаква логика в лудостта на Мак. Сигурно щеше да се появи я някой неоформен документ, я някоя работа, дето началството няма да иска да се занимава с нея. Я ще пратят на грешен адрес някой меморандум. Всичко можеше да се случи. Хоукинс определено имаше право: далеч от службата Сам бе на завет.
Макензи извади неколкостотин фотокопирани страници и ги сложи на писалището до куфарчето. Девъро ги посочи с пръст и попита предпазливо:
— Това цялото ти досие ли е?
— Е, не съвсем. Повечето са отворени дела, които никога не са били закривани.
Сам изведнъж изтръпна повече, отколкото през последните три часа:
— Я, почакай. Нали в архива ми каза, че това са само сурови материали за хора, с които си се сблъсквал по време на службата си?
— Или за хора, с които други са се сблъсквали. И това ти казах, синко, не помниш ли? Така се беше спекъл, че не ме слушаше.