Но всичко изглеждаше толкова законно, колкото и глава от учебника на Блякстоун. Да, мислеше си Сам, претегляйки на ръка плика с глупости, който щеше да изпрати по пощата на Макензи Хоукинс. Нещата наистина клоняха към завършек. След няколко дни ще се върне в Бостън при „Аарон Пинкъс и съдружници“; „юридическите“ му задължения към Ястреба бяха приключили. Отнеха му всичко на всичко девет дни и свършиха почти три седмици преди определения от Мак едномесечен срок.
Съгласи се да остане в хотел „Дрейк“ още ден-два, за да даде възможност на Мак да оцени усилията му. Нямаше съмнение, че ще бъде похвален, което и стана.
— Честна дума, Сам, този документ е направо внушителен — възхити се Ястребът по телефона от Вашингтон. — Чудя се как успя толкова бързо да го направиш.
— Просто следвах правилата; не беше никак трудно.
— Много си скромен, приятелче.
— Нетърпелив съм. Да, нетърпелив съм да се върна в Бостън…
— Много добре те разбирам — прекъсна го Хоукинс без нужната доза положителност, която можеше да спре зараждащата се болка в стомаха на Девъро.
— Слушай, Мак…
— Виждам, че си ме направил президент на компанията. Не ми каза, че имаш такива намерения.
— Нямаше други имена. Питах те за служителите, ти каза да оставя празно място.
— Какви са тези титли „секретар“ и „ковчежник“? Важни ли са?
— Не, ако не се регистрираш.
— Ами ако някой ден реша да се регистрирам?
— Обикновено двете длъжности се съвместяват. Повечето щати изискват поне двама главни партньори при споразумение за ограничено партньорство.
— Но мога да включа и повече, ако искам, нали?
— Естествено.
— Просто питам, Сам, за да знам как е по закон. Не е толкова важно. Регистрация и без това няма да има. Ей така, да си запълвам времето.
На Девъро му се стори, че долавя нотки на меланхолия в гласа на Хоукинс. Дали Мак не започваше да осъзнава, че това са само фантазии? Дали не му ставаше ясно, че това безразсъдно втурване в частния бизнес е просто начин за компенсиране на липсата на необходимост да взима решения и да командва? Сам се поуспокои. Всъщност изпитваше съжаление към стария кокал. „Да си запълвам времето“ бе евфемизъм за „чакам края“.
— Сигурно е така, генерале.
— Ей, Сам, от седмици не си ме наричал „генерале“.
— Съжалявам. Грешка на езика.
— Ще се чуем утре, момко. Здраво си поработил. Можеш да разпуснеш тази вечер. Не забравяй, че всички разходи са платени.
— Колкото до десетте бона. Наистина си много щедър, но не ги искам. Не ми трябват. Ще извадя от тях всички разходи по подготвянето на документите — машинопис, материали и други подобни, и ще ти върна останалото. Познавам един съветник по инвестициите във Вашингтон, който…
Девъро замлъкна. Щракването от другия край на линията означаваше, че разговорът е приключил.
Нямаше смисъл да не си прекара гот тази вечер. Неведнъж бе нощувал в Ню Йорк и знаеше къде може да му отпусне края: в баровете за ергени на Трето авеню.
Имаше страхотен късмет. Забърса едно сочно младо маце от Омаха, щата Небраска, където живееха Хенри Фонда и Марлон Брандо. Дошла в Ню Йорк да покорява Бродуей. Страшно бе впечатлена от адвоката, който въртял делата на „Метро Голдуин Майер“ и между другото уреждал договори за участие в суперпродукции.
И Сам се впечатли. Цялата нощ, почти цялата сутрин и следобедът на следния ден, та чак до вечерта (с кратки почивки да похапнат и побъбрят).
В девет и двайсет и седем телефонът зазвъня; в девет и двайсет и девет мацето от Омаха промърмори сънено:
— Сам, телефонът е от моята страна.
— Много си наблюдателна.
— Да го вдигна ли?
— Щом е от твоята страна, вдигай.
— Сигурен ли си?
Сам отвори очи. Мацето се бе надигнало и се протягаше; чаршафът се бе смъкнал от тялото й.
— Побързай — рече й Девъро.
— Щом казваш.
— Не съм женен, майка ми не знае къде съм, а на Аарон Пинкъс му е през оная работа. Вдигай слушалката, свършвай бързо и затваряй.
Мацето посегна към апарата. Сам посегна към мацето.
— Някакъв мъж с хриплив глас иска да говори с теб. Казвал се Анджело Делакроче — тя му подаде слушалката.
— Ей, ти! — думите хвърчаха като плюнки. — Ти ли си Самуел Деверозе, секлетал-ковцезник на компания „Шепърд“?
ГЛАВА ДЕВЕТА
Бившият генерал-лейтенант Макензи Хоукинс, награждаван два пъти с най-високото национално отличие за изключителен героизъм в жестоки схватки с врага, се разтрепера като лист, щом зърна бившия майор Сам Девъро, военното недоразумение.