Дали този лорд Сидни Данфорт не е повторил номера си с корабите отпреди трийсет години?
Едно е да измъкнеш няколко милиона долара от Югоизточна Азия през седемдесетте години, съвсем друго е да натрупаш състояние от масовото клане, което постави на изпитание дързостта на Британския лъв през Втората световна война. Заради второто можеш веднага да изхвърчиш от списъка на постоянно поканените гости в Бъкингамския дворец.
Време беше Ястребът да удари един трансатлантически телефон на лорд Сидни Данфорт, седемдесетгодишен ръкоположен за рицар доайен на британската промишленост. И един от най-богатите мъже в Англия.
Майка му стара! Компания „Шепърд“ май привличаше едва ли не най-интересните инвеститори в света.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Улица „Странд“ гъмжеше от хора. Беше малко след пет следобед и легиони писарушки бързаха към дома си.
Сам пристигна на летище „Хийтроу“ със самолета в четири без двайсет от Женева и веднага потърси уюта на комфортния апартамент в хотел „Савоя“. Трябваше да си почине. Женева бе истински кошмар.
Разбра, че оттук нататък по-добре ще е да проявява пълно неведение относно целите на компания Шепърд, а незнанието си да прикрива зад дълбоко уважение към принципите й, и особено към нейния председател, който се ръководеше от силни религиозни чувства.
Женевските банкери бяха отначало впечатлени от скромността му. Господи, ставаше въпрос за десет милиона долара. Американският адвокат-надзорник само се усмихваше и дрънкаше баналности. Когато настояха да покаже карта за самоличност, малко се притесни, а докато внасяха внушителната сума, мърмореше разни глупости за религиозното братство. За да го разсеят, поканиха го на обяд, на който го съсипаха от намигвания и тостове, предлагаха му най-различни варианти за креватна гимнастика. В края на краищата, това бе Швейцария. Доларът си е долар и този агресивен подход нямаше нищо общо с тиролските провиквания, с еделвайса и с белите престилки на алпийските девици. Постепенно с преминаването на обяда във вечеря женевските банкери решиха, че Девъро или е най-скучният адвокат в Америка, или е най-тайният посредник, който е прекосявал швейцарската граница.
Така я кара той три дни и три нощи и си замина, оставяйки половин дузина швейцарски бюргери да се чудят що за птица е този американец и да лекуват стомасите си от промишлените количества храна и пиене, които изконсумираха покрай него. За Сам напрежението бе непоносимо. В един момент бе стигнал дотам, че не можеше да се съсредоточи в нищо — едва успяваше да пусне някоя и друга неопределена усмивка и да подтиска страховете си. Толкова бе зает със собственото си поведение, че когато на изпроводяк на летището заместник-председателят на Грейтбанк повърна върху шлифера му, Сам можа да каже само „благодаря“.
В привързаността си да се чупи от Женева забрави несесера с приборите за бръснене в хотела и затова сега крачеше по „Странд“ и търсеше някоя дрогерия. Точно срещу Хиподрума откри една и влезе. Купи каквото му трябваше и се върна в хотела, предвкусвайки удоволствието от една продължителна гореща вана и добра вечеря в грил-ресторанта на „Савоя“.
— Майор Девъро! — гласът бе енергичен, американски и на жена. Идваше от едно такси, което спря пред входа на хотела.
Принадлежеше на четвъртата бивша госпожа Макензи Хоукинс, с полегатите, но непослушни цици и с прекрасното име Ан. Тя се втурна към Сам и му се хвърли на врата, притискайки буза и всичко останало о него.
После внезапно се отдръпна и малко се сконфузи:
— Ужасно съжалявам, че така ви се нахвърлям. Ще ми простите, нали? Така се зарадвах, че виждам познато лице.
— Няма за какво да се извинявате — отвърна Сам и си спомни, че Ан му се стори най-наивна и най-млада от четирите бивши съпруги. — В „Савоя“ ли сте отседнала?
— Да, снощи пристигнах. Никога не съм била в Англия и днес цял ден обикалях из града. Едва се държа на краката си — тя разтвори скъпото си велурено палто и се усмихна на прекрасните крачета отдолу, разкрити щедро от късата пола.
— Ами да отскочим тогава веднага. В бара, какво ще кажете?
— О, нямам думи! Прекрасно е да срещнеш някой познат тук!
— Съвсем сама ли сте? — попита Девъро.