Изправи се, развърза жълтата връвчица и нощницата й се свлече на дебелия бял килим.
Беше направо божествена.
И влезе във ваната при Сам.
— Искаш ли да слезем да вечеряме? — попита тя изпод завивките.
— Разбира се — отговори Сам, също сгушен под тях.
— Знаеш ли, че сме спали повече от три часа? Почти девет и половина е — тя се протегна, а Сам не откъсваше поглед от нея. — Какво ще кажеш като хапнем, да отидем в някоя кръчма?
— Щом искаш — промърмори Девъро, който я зяпаше, отпуснал глава на възглавницата. Тя седна и завивката се смъкна до кръста й. Полегатите, но немирни цици направо плачеха да ги хванеш.
— Уф! — изпъшка тя, леко притеснена и се обърна към Сам, който почти не виждаше лицето й. — Май наистина съм много нахална.
— Напротив, бих казал, че се държиш приятелски. Аз — също.
— Знаеш какво имам предвид — тя се наведе над него и го целуна по двете очи. — Сигурно си имаш планове, може би трябва да свършиш едно-друго, пък аз…
— Все неща, които искам да правя — прекъсна я нежно Девъро. — Всички планове подлежат на промяна в зависимост от желанията и предпочитанията ми.
— Това звучи дяволски възбуждащо.
— Защото съм дяволски възбуден.
— Благодаря.
— Не, аз трябва да ти благодаря — Сам протегна ръка зад гърба й и дръпна завивката над главите им.
След десетина минути (или няколко часа — Девъро не можеше да прецени точно) решиха, че наистина са гладни, но преди това трябва да пийнат по едно уиски. Изпиха си аперитива, разположили се удобно по хавлии сред възглавниците на дивана в хола.
— На това май му се викаше „изтънченост“ — Сам загърна скута си с хавлията. По Би Би Си вървяха някакви коледни песнички, а димът от цигарите им чезнеше на оранжевата светлина от камината. Светеха само две настолни лампи и в стаята цареше баладична атмосфера.
— „Изтънченост“ звучи някак егоистично — продума Ан. — А ние сме заедно — в това няма никакъв егоизъм.
Сам я погледна. Четвъртата съпруга на Хоукинс съвсем не бе идиот. Как по дяволите успя да го направи? Направи ли го изобщо?
— Нищо, че сме заедно, пак е изтънчено, повярвай ми.
— Щом така искаш — усмихна се тя и остави чашата си на масичката до дивана.
— Всъщност, не е толкова важно. Я да се обличаме и да отидем да вечеряме, а?
— Добре. След секунди съм готова — тя забеляза учудения израз на лицето му. — Наистина ще се приготвя бързо. Не съм от тия, дето се гиздят с часове. Мак ми каза веднъж… — тя се сепна и замълча.
— Няма нищо — рече Сам нежно. — Наистина ми е интересно да чуя.
— Ами, веднъж ми каза, че ако твърде много се пипваш да промениш външността, няма начин да не промениш и вътрешността. И не трябва да го правиш, освен ако има основателна причина за това. Или пък ме се харесваш — тя измъкна краката и стана, като придържаше хавлията около себе си. — Първо, не виждам такава причина и второ, харесвам си се и така. И на това ме научи Мак. Харесвам ни и двамата.
— И аз — каза Девъро. — Като се оправиш, ще отидем в моята стая да се преоблека.
— Чудесно. Ще ти закопчея ризата и ще ти завържа вратовръзката — Ан се усмихна и изчезна в спалнята. Сам се изправи чисто гол, преметна хавлията през рамо и отиде до сребърния поднос-масичка с бутилките. Наля си малко скоч и се замисли върху кръчмарската философия на Мак Хоукинс.
„Промениш ли много външността — променяш и вътрешността.“
Не звучеше лошо, както и да го погледнеш.
Малкото бяло копче светеше с мъждукаща светлина между зеленото и червеното на малкото табло отстрани на хотелската му стая. Сам и Ан я видяха едновременно, докато вървяха по коридора към апартамента му. Това означаваше, че за госта на хотела има оставено съобщение на рецепцията. Девъро едва се сдържа да не изпсува гласно.
Майка му стара! Женева още не се бе заличила от съзнанието му. Поне не напълно. Тоя Хоукинс не го оставяше и една нощ да се наспи като човек!
— И пред мойта врата светеше лампичката днес — рече Ан. — Върнах се следобед да си обуя по-удобни обувки и я видях; означава, че са те търсили по телефона.
— Или са ти оставили съобщение.
— Мен ме търсиха по телефона. Дон от Санта Моника. Накрая успях да се свържа с него. Знаеш ли, в Калифорния бе едва осем сутринта.
— Много мило от негова страна, че е вдигнал слушалката.
— Ами! Съпругът ми притежава в Санта Моника две неща — ресторант и мацка. Ресторантът не работи в осем сутринта. Извинявай, че се изразявам така цинично. Мисля, че Дон просто искаше да се увери, че наистина съм на седем хиляди километра от него — Ан му хвърли наивна усмивка.