Сам не знаеше какво да каже.
— Не си ли е направил много труд само за една проверка? — той запали лампата в антрето. Вътре навсякъде светеше, както бе оставил стаята пет часа преди това.
— Съпругът ми страда от хронично притеснение, характерно за кръшкачите. Като адвокат, сигурно го знаеш. Изпитва параноичен страх да не го хвана. Не по принцип, нали разбираш, а на калъп. От финансови съображения; много го е шубе да не го осъдят да плаща, ако имам свидетели и поискам развод.
Влязоха в хола. Сам искаше да каже нещо, но пак не знаеше какво. Избра най-безобидното:
— Мисля, че тоя човек не е наред.
— Много си мил, че го каза, но не трябваше. От друга страна, това сякаш бе най-безобидното, което можеше да измислиш…
— Я да сменим темата — побърза да я прекъсне той и й посочи дивана до масичката за кафе с прилежно подредените върху нея вестници, осигурени от хотела. — Седни, ще се върна след минутка. Не съм забравил: ще ми закопчаеш ризата и ще ми вържеш вратовръзката.
Сам тръгна към вратата на спалнята.
— Няма ли да се обадиш на рецепцията?
— Това може да почака — извика той в отговор от спалнята. — Нямам намерение да си провалям спокойната вечеря заради нещо си. Нито да пропусна да ти покажа някоя и друга кръчма, ако все още са отворени.
— Но трябва да разбереш кой те е търсил. Може да е за нещо важно.
— Няма нищо по-важно от теб — извика Сам, докато сваляше едно двуредно сако от закачалката.
— Може да е нещо спешно.
— Няма нищо по-спешно от теб — отговори той и избра от куфара си една риза на червени райета.
— Аз винаги отговарям на телефона или проверявам за какво са ме търсили, дори да е човек, чието име никога не съм чувала. Не обичам да ме смятат за небрежна.
— Защото не си адвокат. Опитвала ли си се някога да откриеш адвокат на другия ден, след като си го наела за някаква работа? Секретарката му е обучена да лъже, че го няма с убедителността на Ейми Семпъл Макферсън.
— Защо? — Ан бе застанала на вратата на спалнята.
— Ами защото вече ти е прибрал парите и го вълнува само как да изкопчи още някой хонорар. Случаят вероятно изисква размяна на кореспонденция с адвокат на ответника, допълнителни уточнения от всякакъв род. Защо да си усложнява живота?
Ан пристъпи към него, докато надяваше раираната риза. Съвсем непринудено започна да закопчава копчетата й.
— Много си хладнокръвен, момчето ми. Намираш се в непозната страна…
— Не съвсем непозната — подхвърли той с усмивка. — Бил съм тук и друг път. Не забравяй, че ще ти бъда екскурзовод.
— Имах предвид, че току-що си пристигнал от Женева, където явно не ти е било леко…
— Е, оцелях все пак.
— … и сега някой отчаяно се опитва да се свърже с теб…
— Защо пък отчаяно? Не познавам никой, който да е дотам отчаян.
— За бога! — Ан изпъна яката му, преди да я закопчае. — Такива неща ме карат да бъда напрегната!
— Защо?
— Чувствам се отговорна!
— Не трябва — Девъро бе озадачен. Ан изглеждаше много сериозна. Зачуди се дали…
В този момент телефонът иззвъня.
— Ало?
— Господин Самюъл Девъро? — попита мъжки глас с чист английски акцент.
— Да, аз съм.
— Чаках да ми се обадите…
— Тъкмо влизах в стаята — прекъсна го Сам. — Още не съм проверил кой ме е търсил. С кого разговарям?
— В момента само с един телефонен номер. Девъро замълча подразнен.
— В такъв случай трябва да ви кажа, че щяхте да чакате цяла нощ. Не се обаждам на анонимни телефонни номера.
— Хайде стига, сър — нервно отговори гласът. — Очаквате едно-единствено важно обаждане.
— Това май си е ваше предположение…
— Май-не-май — край! Слушайте, много бързам и нямам време да се бъзикам с вас. Казвайте къде да се срещнем.
— Не мисля, че горя от желание за това. Заеби тая работа, Базил, или както ти е там шибаното име.
Този път от другата страна настъпи мълчание. Сам долавяше учестено дишане. След малко телефонният номер проговори:
— За бога, имайте милост към стария човек. Нищо лошо не съм ви сторил.
Сам внезапно се трогна. В гласа се прокраднаха унили нотки — онзи явно беше отчаян. Той си спомни последния разговор с Хоукинс:
— Да не сте…
— Без имена, моля!
— Добре. Без имена. Узнаваем ли сте?
— Изключително. Мислех, че знаете.
— Не знаех. Тогава да се видим на някое по-закътано място.
— Точно така. Мислех, че и това знаете.
— Стига сте повтарял едно и също, де! — еднакво го беше яд и на англичанина, и на Хоукинс. — Тогава вие кажете, освен ако не искате да дойдете в „Савоя“.
— В никакъв случай! Държа няколко жилищни сгради в Белгрейвия. Едната се казва „Емпайър армс“. Знаете ли я?