— Ще я намеря.
— Добре. Ще ви чакам там. Апартамент четиридесет и седем. Мога да стигна до Лондон за един час.
— Не си давайте зор. Не ми е удобно след час.
— О, така ли? По кое време тогава?
— Кога затварят кръчмите?
— В полунощ. След малко повече от час.
— Тяхната мама!
— Моля?
— Ще се срещнем тогава в един.
— Много добре. Ще предупредя охраната на сградата. Запомнете — никакви имена. Само апартамент четиридесет и седем.
— Запомних.
— А, Девъро. Да не забравите документите.
— Какви документи.
Този път паузата бе по-дълга, англичанинът направо се задъхваше:
— Споразумението, бе, дупе рошаво!
Ан изобщо не се разсърди, когато разбра, че се налага да вечерят набързо и Сам да излезе без нея. Тя дори изглеждаше въодушевена от идеята.
Девъро все по-малко се учудваше на това, което става около него. Отказа се да търси причини, а фактите ставаха по-ясни. Съгласи се да й се обади, когато се прибере. Късният час не бил от значение, добави тя и дори му даде ключ от апартамента си.
Таксито спря пред „Емпайър армс“. Щом спомена номера на апартамента, портиерът го поведе през сложна плетеница от тесни коридори и заключени служебни помещения; поеха нагоре по задно стълбище, качиха се на товарен асансьор и най-накрая стигнаха.
На вратата мъж със злокобен израз на лицето и северняшки акцент поиска от Сам да удостовери самоличността си. След това го преведе през антре, просторна дневна и вестибюл и влязоха в слабо осветен кабинет. В най-тъмния ъгъл до прозореца седеше доста грозновато старче. Вратата зад Девъро се затвори. Той остана прав до нея, като се опитваше да нагоди очите си към полумрака и неприятното изкопаемо, седнало в креслото.
— Господин Девъро, естествено — проговори сбръчканото старче.
— Да. Вие трябва да сте онзи Данфорт, за когото ми говори Хоукинс.
— Лорд Сидни Данфорд — грозният дребосък сякаш изплю думите една по една, но веднага след това продължи с меден гласец. — Не зная как вашият работодател е успял да съпостави така фактите, нито признавам, че е стигнал до верни изводи; всичко е толкова безсмислено. А и е станало толкова отдавна. Въпреки това, аз съм добър човек, благодетелен. Доста мил човек, всъщност. Давай шибаните хартии!
— Какво?
— Споразумението, бе, добиче такова!
Съвсем шашардисан, Сам бръкна във вътрешния джоб на сакото си, където бе сгънал екземпляр от споразумението за ограничено партньорство на компания Шепърд. Пристъпи към грозничето и му подаде свитъка. Данфорт разтвори пред себе си сглобяемо писалище, прикрепено отстрани на креслото му и щракна малка настолна лампа над дъската. Грабна листовете хартия и зачете.
— Чудесно! — рече той накрая, като прелистваше обратно страниците. — Абсолютно нищо не се разбира!
Дребният англичанин извади химикалка и започна да попълва празните редове. Щом свърши, сгъна договора и го върна на Девъро с отвращение.
— Сега изчезвай! Наистина съм чудесен човек, прекрасен филантроп, скромен мултимилионер, когото всички обожават. Заслужил съм напълно изключителните почести, с които ме даряват. Всеки го знае. И никой, повтарям — никой не би допуснал, че мога да имам нещо общо с подобна идиотщина! Аз само проповядвам религиозно братство, разбра ли ме? Братство, викам!
— Нищо не разбирам — призна си Сам.
— Аз също — отвърна Данфорт. — Парите ще бъдат преведени на Каймановите острови. Името на банката е вписано и десетте милиона — ще бъдат прехвърлени до четиридесет и осем часа. И с това задълженията ми към вас свършват!
— Каймановите острови ли?
— В Карибско море са, гъз смотан!
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Девъро забеляза отдалече светлината на бялата лампичка в дъното на коридора в „Савоя“. Не беше нужно да приближава, за да се увери, че светеше до вратата на неговия апартамент, а възможността да се направи на разсеян му даваше още една причина да се вмъкне в покоите на Ан.
— Ако не си ти, Сам, значи съм го закъсала — провикна се тя от спалнята.
— Аз съм. Но ще го закъсаш по друг параграф.
— Тая закъсвация най я обичам.
Девъро влезе в просторната спалня с изглед към реката. Ан седеше в леглото и четеше някаква книга с шарени корици на светлината на нощната лампа.
— Какво четеш? Изглежда внушително.
— Прекрасен разказ за жените на Хенри Осми. Купих си я в „Тауър“ сутринта. Тоя човек е бил истински звяр!
— Не съвсем. Имал е много геополитически грижи.