— Май повече грижи му е създавала оная работа!
— Сама не предполагаш колко си близо до историческата истина. Ще пийнем ли нещо?
— Първо трябва да се обадиш по телефона. Обещах щом се прибереш, да позвъниш веднага.
Ан спокойно прелисти страницата. Сам се втренчи в нея с недоумение и любопитство.
— Какво каза?
— Макензи се обади. Чак от Вашингтон — тя прелисти следващата страница.
— Макензи ли? — Девъро не можа да се сдържи да не изреве. — Ей така — Макензи се обадил! Седиш си тук и ми разправяш, че Макензи се обадил. Откъде знаеш? Теб ли е търсил?
— Ама слушай, Сам, не се нервирай — с ледено изражение на лицето тя обърна още една страница от проклетата си книга. — Да се правя, че не го познавам ли? Имам предвид…
— Ааа, не! Спести ми идиотските сравнения! Искам само да знам какво е това невероятно съвпадение, при което на седем хиляди мили от дома си на телефона те уцелва бившият ти съпруг, който търси мен — на три хиляди мили от Ню Йорк.
— Ако се успокоиш, ще ти кажа. Ако не, ще си чета книжката и толкоз.
На Девъро му идеше да удари първо на екс сто грама, но подтисна гнева си и рече по-смирено:
— Спокоен съм и много бих искал да те чуя. Моля те, говори.
Ан остави книгата в скута си и вдигна очи към него:
— Първо, Мак бе също толкова нервиран, колкото си и ти сега.
— Как стана така, че те намери на телефона?
— Притесних се — затова.
— Не те питам защо, а как.
— Ако си спомняш, а мисля, че няма да ти е трудно, стига да се понапънеш малко, ти ме остави на масата долу в ресторанта. Закъсняваше за някъде и аз ти предложих да платя сметката, а после да те чакам горе. Така ли беше?
— Ще ти върна една вечеря. Карай нататък.
— Прекрасен момък с фрак и бяла вратовръзка дойде и ми каза, че те търсят спешно на телефона от Щатите. Винаги ли ходят така издокарани?
— Така е прието в „Савоя“. Какво му каза?
— Че ще се върнеш много късно, че не знам точно в колко часа. Той съвсем се шашна и затова го попитах дали не бих могла да му помогна. Тогава ми каза, че те търси някой си генерал Хоукинс от Вашингтон — явно чинът и градът го бяха притеснили. Мак винаги прави така, за да се свързва по-лесно по телефона. И тогава му казах: „Я дай, аз да разговарям със стария пръдльо“. Това много му хареса — Ан пак вдигна книгата. — Сега върви му се обади. Записала съм номера му на бюрото в другата стая. Оставих го още до телефона в твоя апартамент и долу на рецепцията. Много съм поласкана, че най-напред влезе при мен.
„Наистина изглеждаше възможно“ — помисли си Сам. Необичайно, но в рамките на вероятното, колкото вероятно бе някои радиовълни да означават, че в Галактиката има и друга цивилизация.
— Какво каза Хоукинс? Защо бе нервиран?
— А, навярно защото попадна на мен — отговори тя, като отдели без желание очите си от книгата. — Разпсува се, започна да крещи, да издава заповеди. Викам му: „Мак, да си измиеш устата със сапун, преди да говориш с мен!“ Все това му казвах. Ние в Бел Айл не сме свикнали на такъв език. Накрая се успокои и дори се разсмя — очите й се извъртяха към тавана.
„Май я налегнаха спомени — реши Сам, — и то съвсем не невинни“.
— Пита ме дали съм се отървала от оня келнер — той така му вика на Дон — и ако не съм, защо. Каза ми какъв готин човек си. Знаеш ли, Мак има много високо мнение за теб. Както и да е, много било важно да му се обадиш. Обясних му, че ще се върнеш много късно, може би чак в три сутринта. Ама той вика: нищо, във Вашингтон щяло да бъде едва десет вечерта.
— Не може ли да почака до сутринта?
— Не. Повтори ми го няколко пъти. Каза, ако решиш да отлагаш, да ти предам, че някакъв италианец те търсел спешно.
— Не спомена ли случайно дали не е строителен предприемач?
— Не. Но мисля, че трябва да му позвъниш. Ако искаш да говориш насаме с него, има телефон и в другата стая.
— Мама му стара, момко! Иди разправяй после, че светът не е малък! На другия край на света си и на кого попадаш — на малката стара Ани. Не че е дърта, нали ме разбираш…
— Разбирам — прекъсна го Сам, — че си искал да ми предадеш поздрави от Делакроче. Този път какво каза на набожния си приятел? Че съм разпнал Христос ли?
— Ами, не! Това беше психологическа уловка, в случай че не искаш да ми се обадиш. Не съм му виждал очите на Делакроче. Едва ли гори от желание да се вижда с нас. Оправих ти настроението, нали?
Девъро запали цигара. Това му помогна да притъпи леката болка, зараждаща се в стомаха му.
— Ще ти призная нещо, Мак. Притеснявам се дори само от това, че си ме търсил. Имам чувството, че ще ми кажеш нещо, което няма да ме приближи и със сантиметър до Бостън, до майка ми и до моя истински работодател Аарон Пинкъс. Така ми действат психологическите ти номера.