Отвори куфара. Ан предвидливо му бе загърнала бутилка уиски в хавлиена кърпа на хотел „Савоя“. Точно в този момент едно уиски щеше да му дойде дюшеш. Не много — само колкото да заработи машинката.
На вратата се почука. Сам така се стресна, че се задави и опръска леглото с уиски. Завъртя капачката на бутилката и трескаво затърси къде да я скрие.
Под възглавницата! Под завивката! Спря се. Какво правеше? Какво му ставаше? Какво ставаше с него? Върви по дяволите, Макензи Хоукинс!
Пое дълбоко дъх и спокойно остави бутилката на нощното шкафче. Още веднъж си пое дъх, отвори вратата и бавно, без да иска изпусна целия въздух в дробовете си грамче по грамче.
На вратата стоеше русокосата Афродита от Пало Алто, Калифорния, останала в паметта му като дамата с малки и щръкнали цици. Третата по ред госпожа Макензи Хоукинс. Лилиан.
— Знаех си, че това сте вие! Така казах и на мъжа на рецепцията — че не може да е друг!
Сам се чудеше защо й бе дал прозвището „малки и щръкнали“. Първата част направо бе обидна за дамата. Изглежда се бе подвел на фона на останалите три чифта.
Такива мисли минаваха през главата на Девъро, докато се звереше като петокласник, разгърнал за първи път списание „Художници и модели“, а Лилиан се настаняваше на дивана срещу него и обясняваше как долетяла в Берлин преди три дни, за да изкара двуседмичен курс по готварство.
Наистина всичко това бе невероятно. В края на краищата той беше умел адвокат. Беше разнищвал до последните подробности начина на мислене на всякакви престъпници, на изкусни измамници от всички социални слоеве. И въпреки изтерзаните си мисли и тяло нямаше да позволи на третата госпожа Макензи Хоукинс да го прави на балама! Погледна я твърдо и си каза: Мама му стара, а защо пък не?
— И така, ето ни заедно, Сам. Нали можем да си говорим на ти? Гледай ти, какви изненади може да поднесе интересът към кулинарното изкуство.
— Но напълно правдоподобна, Лилиан! Това е, което прави съвпаденията ммм… как да кажа… наистина случайни! — Сам изпадна в истеричен припадък на смях, като се опитваше да закове погледа си в една точка. Но бе твърде изтощен, за да се бори и остави очите му да се реят свободно.
— А и не виждам по-добър начин за разглеждане на Берлин. Ако имаме късмет, можем да попаднем на някой закътан тенискорт! Разбрах, че в хотела има басейн. Навярно имат и спортна зала… — Лилиан изведнъж замълча и Девъро се почувства онеправдан. В скапаното състояние, в което се намираше, нейният нежен, задъхан глас беше като балсам. — Може би очакванията ми са твърде много. Сам ли си тук?
Знаеше, че не трябва. Не трябваше!
— По-сам никога не съм бил.
— А-а, тия работи не са хубави. Извинявай, ама изглеждаш ужасно уморен. Сигурно се съсипваш от работа. Някой трябва наистина да се погрижи за теб.
— Аз съм само бледа сянка на собствения си образ…
— Бедното ми агънце. Ела насам да ти поразтрия гръбчето. Знаеш ли как помага, ооо, сега ще видиш.
— Направо съм за боклука. В главата ми е вакуум, краката ми са пълни с олово…
— Изтощен си, агънцето ми. А така, опъни се хубаво и сложи глава в скута на Лили. Ау, страните ти горят. Ами врата? Жилите ти са се опънали като рибарски въжета. Ето, така. Така е по-добре, нали?
По-добре беше. Усещаше как чевръстите й пръсти разкопчаваха ризата му и ангелски нежно галеха гърдите му. По дяволите! Да става каквото ще! Отвори очи и без да иска се ококори срещу двете великолепни цици, увиснали само на няколко сантиметра от лицето му.
— Обичаш ли гореща вана, пълна с безброй сапунени мехурчета, ухаещи на рози? — прошепна той.
— Не съвсем — отвърна му тя също шепнешком. — Падам си по топлите душове. В изправено положение, така да се каже.
Сам се усмихна.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Ухание изпълваше въздуха около него. Не беше необходимо да отваря очи, за да разбере откъде идваше.
Доколкото си спомняше (а неподвижните му долни крайници бяха доказателство, че помни добре), предишната вечер си я прекараха почти цялата под душа в банята на хотел „Кемпински“.
Сам повдигна клепачи. Лилиан седеше до него, облегната на възглавниците. На сладкото й чипо носле бяха кацнали очила с рогови рамки. Четеше нещо от огромна папка с протрити твърди корици. Белият чаршаф прикриваше гърдите й, но не и заоблените форми отдолу.
— Здравей — поздрави я той тихо.
— Добро утро! — погледна го тя отвисоко и се усмихна доволно. — Знаеш ли колко е часът?