Тая руса мацка наистина беше спортен тип, реши Сам. Сигурно е от сърфирането по плажовете на Калифорния, а може и Макензи Хоукинс да я е научил как да прави лицеви опори.
— Часовникът ми е на ръката под завивките. Не зная кое време е.
— Десет и двайсет. Спа цели единайсет часа. Как се чувстваш?
— Да не искаш да кажеш, че сме си легнали… че съм заспал… в единайсет и половина снощи?
— Сигурно са те чували как хъркаш чак при Бранденбургската врата. Цяла нощ те ръчках, за да спреш. Но напразно. Как ти е главата?
— На мястото си е. По необясними причини.
— От парата е. И от упражненията. Освен това не беше в състояние да пиеш много. Мисля, че кръвообращението ти се бунтува — Лилиан взе молив от нощното шкафче и започна да си отбелязва нещо в менюто.
— Ухаеш страхотно — проговори той след кратко мълчание, през което си припомни за изгледа от скута й и за нежните ангелски пръсти, които докосваха гърдите му.
— Ти също, агънце — отвърна тя с усмивка, свали очилата и погледна надолу към него. — Знаеш ли, тялото ти съвсем не е лошо.
— И аз си го харесвам.
— Исках да кажа, че като цяло имаш доста солидна физика, с правилни пропорции и добра координация. Жалко, наистина, че си я оставил така да се разпадне — тя почука с очилата по брадичката си като някой лекар, който преценява състоянието на пациента си след операция.
— Е, не бих казал, че чак толкова съм се занемарил. Някога тренирах народна топка. Бях доста добър.
— Сигурно. Само че това е било преди повече от десет години. Я, погледни тук… — Лили отви гърдите му. — Виждаш ли? И тук, и тук! Няма никой. Тия мускули не са помръдвали с години! Ами тук?
— Ох!
— Тия мускули направо са изчезнали. Кога за последен път си правил упражнения?
— Снощи. Под душа.
— Този аспект на физическото ти състояние не подлежи на съмнение. Но той е само незначителна част от всичко…
— Но не и за мен!
— … свързано с двигателната система. Тялото ти е храм. Не му позволявай да се руши чрез бездействие. Стегни го! Дай му възможност да се изпъне, да си поеме дъх и да бъде полезно. Затова ти е дадено. Виж Макензи…
— Протестирам! Не желая и да зървам Макензи!
— Говоря от клинична гледна точка.
— Знаех си аз — промърмори Девъро. — Не мога да се отърва от него. Обсебил ме е.
— Даваш ли си сметка, че Мак е доста над петдесетте? А я го виж какво тяло има. Изпънато като струна…
Очите на Лили се зареяха напосоки. Както тези на Ан в хотел „Савоя“. И тя като нея се замечта по миналото и спомените й съвсем не бяха невинни.
— Добре, де — рече Сам. — Но Хоукинс е прекарал целия си живот в армията. Тичал, скачал, измъчвал и убивал. Бил е принуден да поддържа формата си, за да оцелее. Нямал е друг избор.
— Грешиш. Мак разбира значението на това да можеш да разполагаш с пълните си възможности. Веднъж ми каза… Е, няма значение какво, не е толкова важно — Лилиан дръпна ръката си от гърдите му и посегна към очилата.
— Не, моля те — спалнята в хотел „Кемпински“ май не се различаваше много от тази в „Савоя“. Но мацките не бяха взаимозаменяеми; всяка носеше своята индивидуалност. — Ще се радвам да чуя какво е казал Мак.
Тя хвана очилата с две ръце, кръстосвайки замислено рамките им:
— Тялото ти трябва да е реално продължение на ума ти, развито до краен предел, но не и изтормозено.
— По ми харесва оня лаф за външността и вътрешността…
— Какво?
— Пак някаква негова сентенция. Може би аз не мога да разбера. Умът и физиката са две съвсем различни неща. Мога да си представя, че съм способен да скоча от Айфеловата кула, но по-добре е да не се опитвам.
— Защото това няма да е реалистично. Това означава да издевателстваш над тялото си. Но можеш с тренировки да постигнеш бързо слизане по стълбите и за рекордно кратко време. Това вече е реалистично физическо продължение на въображението ти. И си струва да опиташ.
— Да тичам надолу по Айфеловата кула?
— Щом сериозно си решил да скочиш от нея.
— Ами, решил съм. Значи от тези псевдосхоластични глупости, дето ми ги дрънкаш, излиза, че щом човек си е наумил да направи нещо, трябва да превъплъти тази мисъл възможно най-пълно във физическо действие.
— Да. Главното е да не бездействаш — Лили размаха ръце, за да подчертае това, което казва, и завивката се смъкна от тялото й.
„Ама че е сладур“ — помисли си Девъро. Но в този момент бе недосегаема — водеше спор.
— Тая работа или е прекалено сложна, или е далеч по-проста, отколкото изглежда — рече той.