По средата бе оставен тесен коридор между кафезите. По него се стигаше чак до кабината. Пред задното й прозорче бяха оставени две ниски столчета.
— Ей, я не се занасяйте! Да не искате да ме вкарате вътре? Не е хигиенично!
Придружителите му кимнаха по германски и се усмихнаха — по германски. Пак по германски го повдигнаха и го набутаха в тесния коридор към столовете.
От всички страни го кълвяха остри клюнове. Плътният брезент не пропускаше слънчев лъч. Миризмата на курешки беше непоносима.
Пътуваха близо час по селски пътища, като тук-там спираха, за да бъдат проверени от доста услужливи източногермански военни патрули. Щом видеха западногерматките марки, войниците махваха с ръка на шофьора да продължава и пъхваха банкнотите в джоба си.
Влязоха в голяма ферма. Из ливадите пасяха крави, през тесния отвор на коридорчето Сам забеляза дори силози и конюшни.
Накрая камионът спря. Първият от придружителите му отпра типична германска усмивка и го изведе на светло.
Отведоха го в обор, който вонеше на кравешка пикня и на пресни фъшкии. Минаха (по германски) през криволичещите коридори на смърдящата сграда и стигнаха до една празна клетка. Сини панделки, вързани отгоре, показваха, че това са покоите на някой изключително надарен бик за разплод.
Вътре сред лайната на столче за доене седеше мъж с биче телосложение, който трябваше да е Хайнрих Кьониг.
Хер Кьониг не помръдна — седеше и втренчено гледаше Сам. Малките му очички, потънали в месестата, набръчкана кожа около тях, само дето не хвърляха мълнии.
— Е, и… — Кьониг стоеше неподвижен. С почти незабележим жест той даде знак на двамата да си вървят.
— Е, и? — отвърна Сам с пресипнал глас, усещайки влага от курешките по гърба си.
— Ти ли си човекът на оня звяр генерал Хоукинс? — Кьониг изговори думата „генерал“ с твърдо германско „г“.
— Ще позволите ли да ви поправя? — рече Девъро през изкуствен смях. — Всъщност, познаваме се бегло с него. Аз съм най-обикновен адвокат от Бостън, просто един чиновник, нищо повече. Работя за един евреин на име Пинкъс. Няма да го харесате. Майка ми живее в Куинси и по една странно съвпадение…
— Достатъчно! — мощна пръдня се разнесе изпод столчето за доене. — Ти си посредникът, свръзката на оня проклетник!
— Ами що се отнася до това, бих искал да оспоря законната връзка; предполагаемата връзка, която е обект на изясняване по въпроса за намеренията и в светлината на предварителните данни. Не съм убеден, че…
— Стига, чакал такъв! Какво говоря — хиена си ти! Да. Но хиените вият силно, когато мършата е достатъчно. Я ми кажи. Този Хоукинс. Той е човек на Гелен, нали?
— На кого?
— Гелен!
Девъро включи. Гелен бе шпионин номер едно на Третия райх, който купуваше и продаваше след войната за всички, които бяха готови да му платят. На Кьониг нямаше да се понрави мисълта, че между Хоукинс и Гелен има някаква връзка. Но това можеше да означава, че с Гелен е свързан и някой си Сам Девъро.
— Аа, не. Мисля, че генерал Хоукинс дори не е чувал за този — как му беше името. Не го познава, сигурен съм — курешките попиваха в ризата му и вече се стичаха по настръхналия му гръб.
Кьониг се надигна от столчето, ознаменувайки помръдването с още една оглушителна пръдня. Погледна Сам с нескрита омраза и му рече:
— Да си имаме уважението с генерала. Но ми е изпратил някакъв тъп дърдорко. Давай хартиите, мухльо.
— Хартиите… — Сам бръкна във вътрешния джоб на сакото си и измъкна екземпляр от споразумението за ограничено партньорство на компания „Шепърд“.
Германецът зачете документите страница по страница, без да каже нито дума, но с живописна комбинация от пръдни и нечленоразделни звуци.
— Потресаващо! Каква несправедливост! Навсякъде имам политически врагове! Всички искат да ме съсипят! — по ъглите на устата му изби пяна.
— Напълно споделям чувствата ви — обади се Девъро, клатейки енергично глава. — На ваше място щях да хвърля това нещо в лайната.
— Ще ви се, нали? Знам ви аз! Искате да ме сгащите натясно! Забравихте! Забравихте моя принос за мира в света. Забравихте, че благодарение на мен суперсилите откриха червена телефонна връзка помежду си. Сега заговорничите зад гърба ми. Дрънкате глупости за някакви несъществуващи банкови сметки, за скромните ми жилища. Не можете да отречете, че съм спечелил с честен труд всяка своя дойчемарка! Когато се оттеглих, не можехте да го понесете; нямаше кой да ви оправя бакиите! А сега! Тази неблагодарност!
— О, напълно ви разбирам.
— Нищо не разбираш, идиот такъв! Дай нещо за писане!