Майка му стара! Нямаше логика в това! Ето защо Макензи изрови досието на шейха и го проучи основно като истински професионалист. И установи, че обяснението се крие някъде между 1946 и 1948 година. По това време шейх Азаз-Варак посещавал много често Тел Авив!
Според докладите на разузнаването първите няколко пътувания до там той направил съвсем открито. Предполагало се, че търсел израелки за харема си. След това обаче продължил честичко да идва в Тел Авив, но тайно, като кацал през нощта на частни летища, които можели да приемат свръхмодерните му лични самолети.
Пак ли е идвал за жени? Хоукинс се съсипа да търси из документите, но не намери името на нито една еврейка, пожелала да замине за шейхството на Азаз-Варак.
Тогава какво е правил шейхът в държавата Израел? И защо е ходил там толково често?
Отговорът на този въпрос Макензи научи съвсем неочаквано от информация на военноморското разузнаване на остров Свети Тома, където Азаз-Варак се оттегли по време на Близкоизточната война. Там той се опитал да купи повече недвижимо имущество, отколкото предлагали желаещите да продават. И побеснял, когато ударил на камък.
Местните жители и без това си имали достатъчно грижи. На тях не им трябвали араби с хареми и с роби. Господи! Роби! Като чули за това, в бюрото по туризма щели да паднат; само това оставало — да започнат въстания срещу робовладелството. Навсякъде затръшвали вратата на Азаз-Варак и не скланяли да му продадат дори две кофи пясък. Когато имало подозрения, че се опитва да купи нещо чрез подставени лица, в договорите се включвали такива условия, от които Палм Бийч можел да позеленее от завист, а Американското сдружение за граждански права да се пръсне от яд. С една дума, никой шибан арабин не можел да притежава, наема, посещава или преминава през местна земя.
Съвсем разярен, шейхът включил в играта някаква американска холдингова компания на име „Бъфало корпорейшън“ и се опитал да преговаря чрез нея. Все пак си има закони и Свети Тома беше притежание на Съединените щати. Така че на Хоукинс не му отне много време откриването на факта, че корпорация Бъфало с адрес: Олбани стрийт, Бъфало, Ню Йорк, телефон — неупоменат, е филиал на друга неизвестна компания — „Всеобща дружба“, с централа в Бейрут, телефон — също неупоменат.
Няколко проследени телефонни обаждания до израелски разчетни къщи показваха съвсем ясно с какво се е занимавал Азаз-Варак по време на честите си посещения в земята на евреите. Той притежаваше половината недвижимо имущество в Тел Авив, и то предимно в по-бедните квартали на града. Шейхът беше собственик на бордеите в еврейската столица.
Корпорацията „Бъфало“ събираше наеми от различни квартали на града. И ако израелският майор, който работеше в техническото снабдяване, можеше да потвърди съдържанието на един доклад, даден на Ястреба от негови приятели от ЦРУ в Камбоджа, значи корпорацията „Бъфало“ се занимаваше и с нещо друго. Бизнес, който можеше да има ужасни последици за собственика й, в случая — същия онзи арабин, който подплашил търговците на недвижимо имущество на остров Свети Тома.
Докладът бе съвсем обикновен — трябваше само някой военнослужещ да потвърди съдържанието му пред Макензи. Информацията бе съвсем кратка: хората на ЦРУ надушили, че по време на Близкоизточната война основен снабдител на Израел с горива и петролни продукти била неизвестната американска фирма „Бъфало корпорейшън“.
Шейх Азаз-Варак не само владееше половината земя в Тел Авив, ами е смазвал израелската военна машина в разгара на конфликта с арабите, за да не позволи на маниаците в Кайро да разрушат инвестициите му в израелската столица.
„С такава информация в ръцете трябва само едно телефонно обаждане“ — мислеше си Макензи Хоукинс. — „До шейхството на Азаз-Варак“.
Девъро се зарадва на проявеното към него съчувствие от стюардесата на „Еър Франс“, но много повече щеше да се зарадва на някоя манджица. В бюфета на Боинга не бе останало нищо, но стюардесата обеща, че в Париж всичко ще бъде наред. От това, което можа да разбере от нея, руски военни маневри блокирали аутобана и снабдителните камиони на „Бош“ не успели да пристигнат навреме на летището, а каквото имало в бюфета, го разграбил наземният обслужващ персонал в Прага. Но всяко зло, за добро — в Париж храната била къде-къде по-добра.