Режисьорът тъжно поклати глава, като си спомни горчивите сълзи и протести на Гуидо след последното (и единствено) свое интервю с журналист. Всъщност репортерите бяха двама: единият от Рим, другият — негов колега от Китай. И двамата — комунисти.
Не интервюто разплака Фрескобалди, а статията, която се появи въз основа на него.
„Беден оперен певец изнемогва в името на народната култура, а братовчед му, папата, си живее в разкош и разточителство на гърба на подтиснатите наемни работници!“
Това можеше да се прочете под заглавието, набрано с едри букви. Самата статия започваше на първа страница в комунистическия вестник „Ло Пополо“. В нея се разказваше как след старателно журналистическо разследване репортери на вестника (който винаги е нащрек за несправедливостите, произтичащи от нечистия съюз между капитализма и институционализираната религия) открили вопиющата неправда, на която бил обречен роднината-двойник на най-силния и най-деспотичен религиозен водач в света. Как един Гуидо Фрескобалди се принасял в жертва заради изкуството, а братовчед му — папа Франческо, крадял от всички. Как Гуидо раздавал големия си талант за доброто на народа, без да очаква материални облаги, задоволявайки се само с мисълта, че творчеството му повдига духа на масите. А Светият отец, толкова различен от братовчед си, не правел нищо друго, освен да измисля нови начини за измъкване на пари от уплашените и подтиснати бедни хора. Гуидо Фрескобалди бил светец на Земята, а неговият братовчед — подъл разбойник, който без съмнение организирал оргии в катакомбите на Ватикана, заобиколен от богатствата на църквата.
Режисьор-постановчикът не знаеше много за братовчеда на Гуидо, не знаеше и какво прави той в катакомбите, но познаваше добре Фрескобалди. А репортерът на „Ло Пополо“ бе обрисувал доста изкривен образ на Гуидо, когото всички от трупата познаваха. Но именно такава представа за Гуидо получи външният свят, след като прочете репортажа. В отделна редакционна статия на същата тема вестникът съобщи, че тази поразяваща история ще бъде препечатана във всички социалистически страни, и дори в Китай.
Как само страдаше Фрескобалди тогава! Протестираше открито и гръмогласно като всеки изигран и объркан човек. Режисьор-постановчикът се надяваше, че ще намери време да му предаде бележката в кратката пауза между двете действия, но в такива моменти Гуидо бе неуловим. А ако я остави в гримьорната му, нямаше да я види.
Защото ролята на Алсиндоро бе повратен момент в оперната кариера на Гуидо Фрескобалди. Личен триумф в живота му, посветен изцяло на любимата музика. Тя бе доказателство, че упоритият труд наистина е нещо повече от таланта.
Гуидо винаги така дълбоко съпреживяваше това, което става на сцената (включително своето собствено изпълнение), че докато траеше суматохата между действията, се разхождаше нервно зад кулисите, като изпаднал в транс, с навлажнени очи и високо вдигната глава, горд, че е дал всичко от себе си за публиката на Ла Скала Минусколо, в петия състав на световноизвестната опера. Това бе едновременно и тренировъчна зала и музикално гробище, като даваше на неопитните възможност да разгърнат вокалните си качества на воля, а на поостарелите певци осигуряваше прехрана и занимание до деня, в който Великият Композитор ги призове на небето.
Режисьор-постановчикът препречете бележката за Гуидо. В залата тази вечер седеше журналистката синьора Грийнбърг, която искаше да поговори с Фрескобалди. Препоръчана бе не от кой да е, а от Информационната служба на въоръжените сили на Съединените щати. И режисьор-постановчикът знаеше защо синьора Грийнбърг споменаваше за тази препоръка. След като комунистите публикуваха онази ужасна статия, Гуидо неизменно отказваше да се среща с журналисти. Дори си пусна огромни мустаци и брада, за да прикрие приликата си със Светия отец.
Комунистите постъпиха глупаво. По навик „Ло Пополо“ влизаше непрекъснато в конфликт с Ватикана, но много скоро разбраха това, което всички знаеха: папа Франческо не можеше да бъде оплют. Не заради друго, ами защото беше прекалено добър човек.
Гуидо Фрескобалди също бе добър човек, мислеше си режисъор-постановчикът. Много нощи бяха прекарали с него на бутилка вино, само двамата, той — подсказвач на реплики на средна възраст, и застаряващият актьор, отдал целия си живот на музиката.
Та действителната история на Гуидо Фрескобалди бе истинска драма! Достойна за перото на самия Пучини!
Първо, той живееше единствено за любимата си опера; всичко останало беше без значение, необходимо само за поддържане на живота в тялото, обладано от духа на музиката. На времето бе женен. Но след шест години брачен живот жена му го напусна и отведе шестте им деца обратно в селския дом на баща си край Падуа, въпреки че материалното положение на Фрескобалди, което по традиция означаваше материалното положение на семейството му, не бе от най-окаяните. А ако приходите му сега не бяха достатъчни дори за него, това не се дължеше на обстоятелствата, а на избора му. Семейство Фрескобалди всъщност бе доста заможно; братовчедите им Бомбалини имаха достатъчно средства, за да позволят на сина си Джовани да стане църковен служител, а Бог знае, че за това са нужни пари.