Хоукинс и психиатър! Мили Боже! Тия хора няма да се научат.
Сам изпрати екип на Главния инспектор в Сайгон, за да потърсят там някакви уличаващи подробности. А той трябваше да вземе самолет от Дълес и да отиде в Лос Анджелис.
Всичките бивши съпруги на Хоукинс живееха там в радиус от трийсет мили, от Малибу до Бевърли Хилс. Те щяха да свършат по-добра работа от всеки психиатър. Господи! Психиатър! Откъде им идват на акъла такива глупости?
Тия смотаняци на Пенсилвания Авеню № 1600 във Вашингтон май носеха не глави, а кратуни на раменете си.
ГЛАВА ВТОРА
— Името ми е Лин Шу — представи се учтиво униформеният комунист, като гледаше изкосо огромния, размъкнат американски офицер, разположил се удобно в коженото кресло с чаша уиски в едната ръка и надъвкана пура в другата. — Командир съм на Народната полиция в Пекин. А вие в момента сте под домашен арест. Няма смисъл да ругаете, това са само формалности.
— Формалности за какво? — изкрещя Макензи от креслото, което бе единствената западна мебел в подредената в източен стил къща. Той стовари тежкия си ботуш върху полираната черна маса и прехвърли ръка върху облегалката на креслото. Огънчето на пурата му бе съвсем близо до копринения параван, който разделяше стаята на две. — Не съществуват никакви други шибани формалности, освен тези чрез дипломатическата мисия. Идете там и се оплачете. Вероятно ще ви обяснят за какво става дума.
Хоукинс се ухили и дръпна яка глътка уиски.
— Предпочел сте да живеете извън мисията — продължи китаецът с име Лин Шу. Очите му шареха между върха на пурата и копринената преграда. — Следователно не сте на американска територия. И това означава, че трябва да се подчинявате на разпоредбите на Народната полиция. Ние обаче знаем, че няма къде да мърдате, генерале. Затова казах, че това е само формалност.
— А колко човека сте поставили там? — Хоукинс махна с ръка към прозорците.
— Два патрула от двете страни на резиденцията ви. Общо осем души.
— Та това е ужасно силна стража за човек, който няма да ходи никъде.
— Малка волност. На снимките по-добре ще изглеждат два патрула, отколкото един или три.
— Позволявате си волности? — Хоукинс опъна от пурата и отново отпусна ръка върху облегалката на креслото. Огънчето бе на не повече от два сантиметра от коприната.
— Допусна ги Министерството на образованието. Не можете да отречете, генерале, че мястото ви за уединение е много приятно, нали? Чудесна къща на прекрасен хълм. Тих квартал и красив изглед — Лин Шу заобиколи креслото и незабелязано побутна назад копринената преграда, по-далеч от горящата пура на Хоукинс. Беше късно — огънчето бе прегорило малка кръгла дупчица в плата.
— Наемите в квартала са високи — отговори Хоукинс. — В този народен рай, където никой не притежава нищо, но всеки притежава всичко, някои хора явно лапат доста долари. По четиристотин всеки месец.
— Имали сте късмет, че изобщо сте я намерили. Само колективите могат да придобиват собственост. Колективната собственост не е частна.
Полицаят се приближи до тесния проход, който водеше към единствената спалня в къщата. Вътре беше тъмно. Прозорецът, от който трябваше да нахлува светлина, бе покрит с одеяло, заковано с пирони за рамката. В единия ъгъл бяха натрупани едно върху друго няколко шалчета, по пода се въргаляха празни опаковки от американски шоколади, до носа му достигаше остър мирис на уиски.
— За какво са ви снимките?
Китаецът извърна очи от неприятната гледка:
— За да покажем на света, че се отнасяме с вас по-добре, отколкото вие с нас. Тази къщичка по нищо не прилича на животинските ви клетки в Сайгон, нито на гъмжащите от акули води около Олкотас.
— Алкатрас. Така му викат индианците.
— Моля?
— Нищо. Голяма реклама ще си направите, а?
Лин Шу помълча преди да отговори:
— Представете си, че някой, който дълги години публично поругава най-свидните светини на любимото ви отечество, взриви Паметника на Лин Кълн във Вашингтон във вашия окръг в Колумбия. Варварите с тоги от вашия Върховен съд отдавна да са го екзекутирали — китаецът се усмихна и опъна маоистката си куртка. — Ние не се държим като първобитни хора. Ценим високо живота на всяко същество. Дори на болно куче като вас.
— А вие, жмичките, не сте поругали нищо, така ли?
— Нашите ръководители само търсят истината. Това го знае целят свят; така учи непогрешимият председател Мао. Истината не е поругание, генерале. Тя е само истина. Всички го знаят.
— Дори в моя окръг Колумбия — промърмори Хоукинс и свали крака си от лакираната маса. — Защо по дяволите избрахте мен? Колко други са извършвали поругателства, а аз с какво съм по-различен от тях?