Плащанията щяха да се извършват предварително по общоприетите разценки за подобен род услуги, плюс четиридесет на сто надценка за поверителността.
— Този процент е доста висок — отбеляза Макензи.
— Ние цепим по най-широките булеварди и не се занимаваме с хора, които минават по тесните улички — отвърна Д’Артанян. — Мисля, че таксата за консултантската ни работа доказва това.
Не ще и дума, помисли си Ястребът. Хонорарът за консултиране — в случай че се стигне до сключване на сделка, независимо каква — бе петстотин хиляди долара.
— Вършите си прекрасно работата, господин Д’Артанян — рече Хоукинс, докато вадеше химикалка.
— В добри ръце сте. След няколко дни, така да се каже, ще изчезнете от лицето на Земята.
— Не се тревожете за това. Без друго всеки, който ме познава — без изключение — ще се радва повече да не чуе нищо за мен. Май на всички усложнявам живота — Ястребът се подсмихна някак на себе си. И се подписа под договора с името: Джордж Вашингтон Рапопорт.
Д’Артанян си тръгна с чек от Макензи, който трябваше да бъде осребрен от Адмиралтейската банка на Каймановите острови. Чекът бе за един милион, четиристотин деветдесет и пет хиляди долара.
Ястребът събра купчина снимки и се върна към дивана. Но още преди да седне, знаеше, че няма да има време да мисли за прелестите на Махенфелд. Трябваше да се погрижи за други, по-спешни неща. Махенфелд Нямаше да струва нищо без личния състав, който щеше да се обучава там. Но бившият генерал-лейтенант Макензи Хоукинс, награждаван два пъти с почетен медал на американския Конгрес, знаеше какво и как да го направи. До „Нулевата зона“ оставаха още няколко месеца. Но нещата вече бяха в ход.
Чудеше се какво ли правят Сам и Маджи. Майка му стара, това момче се справяше много добре!
Хеликоптерът се приземи, като вдигна цели пластове пясък и ги завъртя в гъсти жълти облаци. Толкова непроницаема бе вихрушката около машината, че Сам разбра, че кацат, чак когато плъзгачите потънаха в пясъка с неприятно стържене.
Бяха останали във въздуха повече отколкото се очакваше. Заради малък навигационен проблем: пилотът изгуби посоката. Ясно, че той беше виновен, защото беше немислимо да се допусне, че шатрата на Азаз-Варак е издигната не там, където трябва. Накрая все пак откриха палатковия лагер.
Облаците пясък се утаиха и Питър Лори отвори вратичката. Пустинното слънце грееше ослепително. Сам се хвана за ръката на Мадж, докато излизаха от машината. Слънцето прежуряше, а пясъкът под краката им направо вреше. „Абе тия ни докараха на майната си!“
— Айии! Айии! Айии! Айии!
Пищяха и прииждаха отвсякъде араби с чалми. Вятърът подмяташе чаршафоподобните им роби като корабни платна. Питър Лори и Борис Карлоф застанаха от двете страни на Сам и го сграбчиха за ръцете, сякаш водеха животно на заколение. Мадж стоеше отпред, някак наежена да го защити, помисли си Девъро с известно неудобство. Тичащите към тях чаршафи и чалми постепенно образуваха две успоредни редици, а коридорът между тях водеше малко нагоре по склона на една дюна към най-голямата шатра. Гласът на Питър Лори се извиси над всички:
— Айии! Око на сокола! Гръмовержецо! Повелителю на всички ханове и шейх на шейховете!
Обърна се към Сам и изрева още по-високо:
— На колене! Кирлива бяла хиена!
— Какво? — Девъро не искаше да противоречи, просто мислеше, че панталоните му ще се подпалят от врящия пясък.
— По-добре да коленичиш — изръмжа Борис Карлоф, — ако не искаш да те набучат на кол.
На пясъка наистина беше много неприятно. И съвсем по човешки Сам се притесни за Мадж, която бе с доста къса пола. Премигна и се обърна към нея.
Напразно се притесняваше. Мадж не бе коленичила. Стоеше си права малко встрани. В малко театрална поза.
— Кучка такава — изсъска Девъро.
— Пази си главата — отвърна му тя шепнешком. — В преносен смисъл.
— Айии! Посрещнете принца на светкавиците и гръмотевиците! — изкрещя Питър Лори.