Това означаваше, че Ястребът е наел хората си, без да им каже какво точно ще се иска от тях. От военна гледна точка в това нямаше нищо необичайно, но като се имат предвид ресурсите на бъдещия враг, а именно — целия свят, няколко добре формулирани фрази, като: „Ама вие знаете ли, че този маниак иска да отвлече папата?“, или „Имате си работа с освидетелстван луд“, или „Тоя нещастник взе, че отнесе ташаците на един паметник в Китай“… и други от този род можеха много лесно да разколебаят наемниците и да ги накарат да търсят друго поле за изява.
Трябваше да се действа навреме. И да се уцели психологическия момент. Ако правилно бе разбрал, Хоукинс възнамеряваше да удари подофицерите си от две страни: с подробно, стратегически издържано описание на отвличането и достоверните документи от „Щаатс банк“ в Цюрих, които гарантираха на всеки от тях голямо състояние, независимо от изхода на операцията! Трудно можеше да се противодейства на тази тактика, но нали именно за това бе Вариант седми.
Сам щеше първи да се докопа до подофицерите. Ще извади тежката артилерия на съмнението и ще се опита да ги убеди колко откачен е Ястребът. За криминалните типове нямаше нищо по-страшно от това шефовете им да са неуравновесени. Неуравновесеността означава неспособност за правилно преценяване на обстоятелствата, независимо от това колко добре се прикрива. Липсата на правилна преценка можеше да доведе до десетарка, двайсетарка или доживотна присъда, а в този конкретен случай най-вероятно — въже и чувал на главата.
Дори в Европа престъпните елементи трябва да са чули за побъркания генерал, когото изгониха от Китай. Не беше чак толкова отдавна. И като свърши с всичко това, Сам щеше да извади силния си коз.
Силен ли? Най-силният беше този коз. Направо смазващ.
Защото така, както си пътуваше във влака, той щеше да прегледа документите от „Щаатс банк“ и щеше да запише номерата и кодовете на тайните банкови сметки.
Тези данни щеше да запише на седем отделни листчета и да ги предаде на всеки от наемниците.
Така те можеха да си оберат крушите от Шато Махенфелд, да отидат в Цюрих и… да си изтеглят парите.
Всеки подофицер можеше да спечели състояние! Без да е направил абсолютно нищо. Страхотно!
Джовани Бомбалини излезе в любимата си градина, за да остане насаме. Не искаше да вижда и да разговаря с никого. Беше ядосан на света, на своя си свят, а когато човек е ядосан, най-добре е да остане сам и да размисли.
Въздъхна. Ако трябваше да бъде искрен пред себе си, всъщност се сърдеше на Бога. Каква нелепост! Вдигна очи към следобедното небе и от устните му се отрони една-единствена дума:
— Защо?
Сведе глава и продължи по пътеката. Лилиите цъфтяха, поздравяваха живота.
Който той трябваше да напусне.
Току-що лекарите му представиха общото си заключение. Жизнените му сили намалявали много бързо. Не му оставали повече от шест-седем седмици.
Самата смърт не бе тежка. Добри боже, тя дори представляваше облекчение! Борба беше този живот. Но борба или не, той не укрепи силите, необходими за довършване на своята и на Ронкали работа. Трябваше му още време; трябваше му влиянието на високия пост, за да сближи противоборстващите групи. Как Бог не разбираше това?
„О, мили Боже! Защо? Само още малко време, а? Обещавам да не изпускам нервите си. Няма да обиждам онзи сополив… пардон,… кардинал и неговата банда от крадци. Шест месеца ще ме устроят идеално. След това с благодарност ще се оставя в ръцете на Христос. Може и пет месеца, а? Много неща могат да се свършат за пет месеца…“
С цялото си сърце Джовани се опита да долови небесен ответ. Ако имаше, навярно бе твърде слаб, за да го усетят изтощените му жизнени сили.
„Ами ако говориш със Светата Дева? Тя може да намери по-красноречиви слова в моя полза. Казват, че жените са по-убедителни в такива случаи…“
Пак нищо. Само слаба болка в коленете, което означаваше, че тежестта е вече непосилна за старите му кокали и няма да е лошо да поседне за малко. Какво му каза онази прекрасна журналистка? Имало някакви упражнения…
Basta! Само това оставаше — да се гътне, докато прави лицеви опори. Игнацио Кварце щеше да изтъркаля тялото му под някое легло и кой знае кога щяха да го намерят. А дотогава кардиналът ще си оплете кошницата.
Папата стигна до любимата си бяла пейка и се отпусна на студения мрамор. Лек бриз повя откъм градинския зид и разклати клоните на дървото над главата му. Не беше ли това знак? Ветрецът наистина бе освежаващ. След малко той спря и се върна застоялият въздух, а вместо шумоленето на листата се чуха стъпки.