По пътеката към него приближаваше новият папски помощник. Млад, чернокож свещеник от Ню Йорк, блестящ ученик, който свърши много добра работа в Харлем. Франческо умишлено назначи именно такъв човек за свой помощник въпреки силното противопоставяне на някои. Това беше малка част от един по-голям замисъл.
— Ваше Светейшество?
— Да, синко. Изглеждаш развълнуван. Какво има.
— Мисля, че направих голяма грешка. Но бях объркан, а вас ви нямаше в покоите и нямаше какво друго да направя. Съжалявам.
— Добре, добре, но не можем да разберем колко голяма е белята, ако не ми разкажеш какво всъщност е станало. Да не би случайно да си открил Игнацио Кварце скрит в килера ми и да си повикал гвардейците?
Чернокожият свещеник се усмихна. Кардиналът отдавна му бе дал да разбере, че не одобрява назначението му за помощник. Франческо използваше всеки удобен случай да омаловажи обидното поведение на Кварце.
— Не, Ваше Светейшество. Чух личния ви телефон да звъни. Онзи, в чекмеджето на нощното шкафче — не спираше да звъни.
— И така трябва да бъде, синко — прекъсна го папата. — Неговата линия не минава през централата на Ватикана. Та значи ти се обади накрая. Кой беше? Само няколко стари приятели знаят този номер. Та кой звънеше?
— Някакъв монсеньор от Вашингтон, свети отче. Беше много разтревожен…
— А-а, монсеньор Патрик Денис О’Гилигън! Да, той често се обажда. Играем с него шах от разстояние.
— Беше много развълнуван и ме взе за вас. Не ми даде изобщо възможност да отговоря. Говореше като картечница и не можах да го прекъсна.
— Да, такъв си е Пади; има си и той проблеми. Пак ли онези двама Беригънс…
— Не, свети отче. Още по-лошо. Президентът му се обадил. Искал да си смени религията!
— Che cosa? Madre di Dio!
— Не е само това, Ваше Светейшество. И шестнайсет служители на Белия дом искали да познаят Христа веднага. При определени условия за привилегии и нещо, на което му викали християнски имунитет.
Джовани въздъхна. Имаше толкова много работа.
Поне четири месеца, мили Боже, а?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Сам забеляза, че непознатите лица в Махенфелд си приличаха по едно нещо. Всичките бяха с мускули, надути до пръсване. Сякаш цял живот са пренасяли огромни камъни под зоркия поглед на затворнически пазачи. Като стана дума за поглед, очите им също бяха еднакви. Изглеждаха някак сънливи, с полупритворени клепачи. Но само на пръв поглед. Ако се взре в тях, човек щеше да види неспокойното им шарене във всички посоки, почти нищо не оставаше незабелязано.
Единият от тях бе висок, рус мъж, сякаш излязъл от телевизионна реклама за скандинавски пури. Имаше един чернокож, който за щяло и за нещяло поклащаше мълчаливо глава, а когато имаше да каже нещо, говореше с английски акцент, ошлайфан из университетските аудитории. Третият имаше тъмна кожа и остри, северни черти на лицето и говореше като хората от персонала на хотел „Савоя“. Двама бяха французи и май се занимаваха с лодки. Дългокос мъжага с тесни, впити панталони пристъпяше гордо и си въртеше задника, сякаш танцуваше танго — явно бе италианец. Седмият бе грък, имаше дивашки поглед и червена кърпа на врата. Все разправяше вицове, които останалите не можеха съвсем да разберат.
Разговаряха помежду си с някаква задушевна учтивост и с маниери, каквито могат да се научат само във висшите богаташки среди. Единствено в очите им се четеше недоверие. Но в гостната на Шато Махенфелд те се чувстваха като у дома си. Ястребът събра всички там преди късната вечеря.
Бяха заедно, но от съображения за сигурност нямаше запознанства. Никакви имена.
Сам се върна в имението в седем. Щеше да стигне поне един часа по-рано, но се наложи да върви пеша последните пет мили от пътя до Махенфелд, защото се оказа, че на такситата в Зермат е забранено да пътуват извън определени граници в тази посока. Рудолф го нямаше никакъв. Опита се да открие телефона на имението в едно бюро за информация, но там му казаха, че такова място не съществува.
Това можеше съвсем да го обезсърчи, ако не беше Вариант седми. Той знаеше кога едно дело може да бъде спечелено.
Макензи го посрещна със смесени чувства. Беше доволен, че се е върнал толкова скоро с финансовите бумаги, но окачестви постъпката му по отношение на Реджайна като крайно некавалерска. Момичето си го биваше, а сега Сам нямало да може да се сбогува с нея.
Защо?
Защото багажът й бил изпратен на летището. Джини си заминавала за Калифорния. Щяла да мине през Рим да поразгледа музеите.