„Значи, чао, Джини“ — помисли си Девъро. Това леко го натъжи, но трябваше да мисли за своя Вариант седми. Времето за действие май бе настъпило.
Макензи му каза, че първата вечер няма да се говори за работа. Щяха да си побъбрят, да се разходят из градината, по един коктейл, вечеря, бренди и — толкоз. Защо ли? Защото на момчетата щеше да им трябва време да се преценят един друг, да проверят стаите си за микрофони, да смажат оръжието си и изобщо да се уверят, че Махенфелд не е някакъв капан на Интерпол. Да не се притеснявал Сам, ако чуе шумове през нощта — повечето от бойците щели сами да излязат на разузнаване. И това щяло да е от полза, защото като се натъкнат един на друг, щели да разберат, че не са събрани случайни хора и че им предстои сериозна обща работа.
На сутринта, когато всички са отпочинали, Ястребът щял да им направи първия инструктаж. Преди това обаче сигурно щял да се сбогува със Сам. Естествено, щял да тъгува за младия си приятел. Но трябвало да удържи на генералската си дума, това сплотявало бойците.
Девъро си бил свършил работата. Рудолф щял да го откара до Зермат, за да хване сутрешния влак за Цюрих, а от там привечер имало самолет за Ню Йорк.
Но Сам трябвало да знае едно нещо, за да не се изненадва и притеснява. Около месец двама сътрудници на първия инвеститор на компания „Шепърд“ — г-н Делакроче, щели да поддържат с него тесни връзки. Казвали се май Железният пръст и Месарят. Това била временна уговорка, нищо опасно нямало.
Да. Сам разбираше. Не беше необходимо да му се обяснява повече.
Девъро сметна разговора за приключен. Каза, че ще се обръсне, ще вземе душ, за да свали потта от тялото си след петкилометровата разходка в планината, и ще слезе за коктейла.
В стаята си Сам откри ножиците, с които Джини преряза ластика на долните му гащи и с тях разкрои лист хартия на седем еднакви лентички — десет на три сантиметра. На всяко написа един и същ текст:
„Жизнено важно е да се видим в моята стая — на третия етаж, откъм гърба на къщата, последната врата вдясно на северния коридор. Точно в 2 часа през нощта. От това зависи животът ви. Аз съм ваш приятел. Не забравяйте — в 2 часа!“
Грижливо сгъна листчетата, така че да могат да се скрият в дланта му и ги прибра в джоба на сакото. От куфарчето извади картончетата с номерата на банковите сметки и кодовете за теглене на суми от тях и ги пъхна в джоба на панталона. Това бяха върховните му козове. Неустоимите!
После слезе в гостната и пусна в действие всичко от етикецията на общуването, на което го бяха възпитавали в елитния Бостън. Здрависа се с всички.
И предаде на всеки поканата си.
Към един и половина се приготви да ги чака. Първи се появи италианецът, ръцете му бяха скрити в лъскави, тесни черни ръкавици, на краката имаше балетни обувки с гумени подметки с грайфери. След него един по един дойдоха и останалите в не по-различно облекло. Всички бяха с ръкавици и с меки обувки или маратонки, тъмни или черни пуловери, тесни панталони с широки колани, по които висяха още по-широки ножове, малки кобури с една-единствена каишка върху миниатюрните пистолети и няколко навивки тънка жица.
„Заедно представляват съвсем професионална група от психопати“ — мислеше си Сам, докато им обясняваше с леко наставнически тон, че могат да се отпуснат, да се настанят удобно и който иска, да пуши.
Всички се бяха отпуснали и повечето вече пушеха, та това не му се стори добро като начало. Но обикновено нещата, които започваха зле, накрая стигаха до най-добрия възможен край.
Затова продължи. Отначало — спокойно. С това как в древни времена племенният човек обръщал поглед към небесата в деня преди решителна битка, за да потърси утеха от онова, което не можел съвсем да разбере. Защото намирал успокоение в примитивната вяра. Природните явления имали структура, имали някаква организация и това означавало, че трябвало да съществува сила, разум или всезнаещ интелект, който да разбира всичко наоколо. И в същото време да остава неразбираем.
Имало красота в тази липса на разбиране, защото хората се стремели да надминат своите възможности, да се доближат до всевиждащата и всезнаеща сила, създала земята, тях самите, която ги познавала и обичала.
Без този стремеж човекът бил най-обикновено животно. С него той се извисявал и съчувствието станало част от него.
Сам обясни, че символите и имената сами по себе си не са от значение, защото всички религии са свързани помежду си. Важното било разграничаването на доброто от злото. Но символите и титлите носели мистицизъм и спокойствие за милиони хора по света. Вярата. Бедните и потиснатите се молели на тях, чакали от тях съчувствие и надежда. И за милиони хора тези символи били единствената топла светлина в техните нескончаеми зими от мрак.