— Лай-на-ри! Го-ве-да! Ох! Патлаци! Ох! Твойта мама, скапаняк такъв! Ъх! Ох! Хоукинс! Ааа! Главата ми! Ох!
На края на стълбите приличаше на денк с мръсни дрехи. Откъм гостната, под сводестия вход се появи Ястребът с пура между зъбите и свитък карти в ръката. Погледна към Сам на пода и после към подофицерите си горе.
— Мама му стара, момче! Това променя всичко!
Пак му взеха дрехите. Този път обаче в гардероба нямаше дори парцал. Рудолф му носеше храна.
Ястребът му обясни, че с много зор успял да убеди хората си да не го убиват — накрая се съгласили, макар това да не им харесвало.
— Честно казано, за малко да избухне метеж, преди да сме си разпределили цветовете — рече му Хоукинс на другата сутрин.
— Преди какво? Всъщност, няма значение, не ми казвай.
— Истина ти казвам, синко. Бях принуден да взема строги мерки и трябваше да им припомням, че при подобни случаи — независимо от консенсуса — ничия заповед не може да е над тази на командващия генерал. По едно време бяха готови да зарежат всичко и да си тръгнат, но аз зная как да се оправям с такива вироглавци. Очите им говорят, синко. Винаги очите ще гледаш.
— Не мога да разбера — призна си откровено Девъро. — Говорих толкова ясно. Разнищих всичко от игла до конец. Как се е стигнало дотук, какви са мотивите. Ами с парите! Като се сетя само! В ръцете ми бяха!
— Било ти е в ръцете на баба ми хвърчилото — отговори му лаконично Ястребът. — Допуснал си две големи грешки. Първо, предположил си, че такива изискани офицери като тях ще приемат пари, без да са ги заслужили…
— Аа, само не това! — прекъсна го с рев Девъро. — Не ми ги пробутвай тия глупости за благородните престъпници! Каквото и да е, не вярвам на такива приказки!
— Мисля, че грешиш, момко, но щом казваш, тогава остава втората ти грешка.
— И каква е тя?
— Един от най-старите капани на Интерпол се състои в следното: открива се солидна банкова сметка и се пуска някой да я наблюдава. Изненадан съм, че не го знаеш. Ти, приятелю, откри седем сметки наведнъж.
Сам се шмугна под одеялото и се зави презглава. За жалост, не можеше да обори с нищо думите на Макензи.
— Виж, Сам, животът е низ от клетки, някои са свързани, повечето обаче са си отделни. Отвреме-навреме свързаните трябва да доказват целесъобразността на връзката между тях. Ти, значи, ми спаси живота в Пекин. Събра всичките си знания и опит и ме спаси от оная забрава, за която така пространно си говорил. Снощи, в Швейцария, аз ти спасих живота. Като използвах моя опит и моите знания. Квит сме. Клетките ни по това направление вече не са свързани. Така че, не се разстройвай, синко. Повече не мога да поемам отговорност, честна генералска.
Към края на втората седмица Сам вече не се съмняваше, че ще откачи напълно. Самата мисъл за дрехи го побъркваше. През целия си живот бе смятал дрехите за неизменна част от всекидневието — понякога доставяха радост или задоволяваха егоистични чувства — но никога не бяха обект на мисли в продължение на толкова много дни.
„Я, какво хубаво сако. И цената е нормална. Вземи си го. Ризи ли? Майка му го съветваше да си купи ризи. Какво им е на тия? Не съм прокурор, а адвокат. Добре, добре. Ризи и сиви фланели. Ами чорапи? По неизвестни причини в чекмеджето на бюрото му винаги имаше чифт чорапи. И долни гащи и носни кърпи. Костюми купуваше много рядко, един-два пъти в живота си, за разни специални случаи. Но така и не се изкуши да си ушие поне един при шивач. А в шибаната армия държеше цивилните си дрехи винаги да са му под ръка, не за друго, а защото бяха по-различни от омразната униформа. Дрехите никога не са били важен фактор в живота му.“
Сега бяха.
Но неволята бе майка на изобретателността. И в случая едва ли можеше да има по-добро доказателство за правотата на тази поговорка. И Сам изобретяваше, като основната цел на изобретенията му бе свързана с коренната промяна на положението му.
Това трябваше да става постепенно, чрез налични други възможности. След като бе толкова тясно свързан с дейността на компания „Шепърд“, след като, така да се каже, се бе накиснал до уши в тази престъпна тиня, и вече всички пътища за излизане от нея бяха отрязани, какъв смисъл имаше да се бори още? Животът май наистина бе низ от клетки и той бе заключен в една от тях с табелка Макензи Хоукинс и с четиридесет милиона долара накуп, които бяха доста мангизи.
Вероятно, само вероятно, отрицателното му отношение бе разрушаващо. Може би, само може би, трябваше да насочи енергията си към по-продуктивни действия, да намери области, в които можеше да помогне. В края на краищата имаше една неизменна последна възможност. Компания „Шепърд“ можеше да хвръкне във въздуха и тогава доста осколки щяха да проникнат и в скривалището на втория и единствен щатен служител на фирмата според регистрационните документи.