— Без да давам потвърждение на нито една дума от абсурдното ви заключение, искам да ви попитам какво целите с това?
— Ами, свързано е с начина, по който бях нает — Сайръс придвижи бавно бинокъла напред и назад, голямата му глава и рамене се преместиха в пространството като оживял торс на статуя в забавен каданс, което съвсем подхождаше и на скулптурните му черти. — Вижте какво, аз съм работил на този фронт с временни прекъсвания няколко години и познавам правилата, а те не се променят. Преди всяка нормална задача ни даваха кратък, но задълбочен преглед на задълженията…
— Какво точно означава това? — попита Сам, който при нормални обстоятелства съобразяваше бързо.
— Имена, явки, кратки словесни бележки, описващи характера на задачата…
— Защо? — прекъсна го Девъро.
— Абе, съветник — каза бавно Сайръс, свали бинокъла от очите си и погледна към Сам. — Вие май наистина си играете на адвокат в момента, а?
— Щом сте толкова осведомен, то какво очаквате?… А вие откъде разбрахте, между другото?
— Всичките сте една стока — отвърна Сайръс М., подсмихвайки се. — Чух ви и тримата — онзи възрастния, дамата с бронзовия тен, която не се нуждае от слънце, за да го постига, и вас. Ако си спомняте, миналата вечер генералът ми нареди да се разходя наоколо и да проверя всички възможни подстъпи. Вие тримата останахте след като майка ви — поне предполагам, че ви е майка — и „Командирът X“ си легнаха. Може да се каже, че ми се е случвало да попадна за известно време в лапите на закона и съм наясно кога разговарят трима адвокати.
— Добре — остана удовлетворен Девъро, — да се върнем тогава на първия ми въпрос: Защо се явявате просто като наемна охрана, на която дават сведения за задачата?
— Защото ние не сме просто охрана, а сме наемници.
— Какви сте вие? — извиси глас Девъро.
— Бойци под наем, и не викайте толкова.
— O, Господи! — За нещастие, заедно с тази молитва Сам разля каната с кафето върху себе си. — Исусе, пари!
— Така е обикновено с хубавото кафе.
— Що не си затворите устата! — изкрещя Сам, подскачайки и събувайки панталоните си със страшна скорост. — Какви са тези наемници?
— Общоприето схващане е, че наемниците приемат каквато и да е задача в името на всемогъщия долар, но това не е истина. Аз съм минавал и от едната, и от другата страна, когато не е имало никакво значение, но не бих го направил, ако имаше. Просто не бих приел задачата… И също така не бих я приел, ако не са ми приятни тези, с които я изпълнявам — и точно тази е причината да си нямате трети „пазач“.
— Трябвало е да има още някой ли?
— Той не е тук, така че едва ли има смисъл да се впускаме в тази тема.
— Добре, добре! — Девъро се изправи и продължи с всичкото достойнство, което успя да събере в себе си. — Което ме навежда на втория ми въпрос, който беше — какъв беше по дяволите?
— Защо не ни е била дадена по-подробна спецификация на задачата?… И въз основа на дългогодишния си опит ще се опитам да ви дам що-годе разумен отговор.
— Ако обичате.
— Всичко, което ни казаха беше, че сте седем човека, трима от които военни, а този втори факт трябваше да ни подслади задачата. Никакви описания на обстоятелствата, на потенциалните врагове, нито намек за политика — политика в най-общия смисъл на думата, например законност или незаконност на каузата. Това говори ли ви нещо?
— Очевидно е — отвърна Сам, — че обстоятелствата, съпътстващи тази, както я нарекохте, задача, трябва да останат в тайна.
— Това е приемливо по отношение на правителството, но не и на нас.
— Защо?
— Защото ние поемаме голям риск за големи пари, но в задълженията ни не влиза да работим слепешката. Необходим ни е, да го наречем, основен информационен минимум.
— Дотук не ми е трудно да схвана, но не разбирам накъде клоните.
— Ще го произнеса вместо вас. Липсващите страници от този сценарий могат да съдържат само две възможности. Първата е, това да е някаква непозволена правителствена намеса, което означава, че никой не бива да знае нищо, защото всеки, който узнае нещо, по официален или някакъв друг начин, може да свърши в Ливънуърт или на тихо място с много цветя и кипариси… а втората възможност е още по-малко обнадеждаваща.
— Кажете я — помоли Девъро, изучавайки обезпокоено безизразното лице на Сайръс М.