— Защо ще слизаш изобщо от самолета тогава? — попита ерудитът от Йейл, наричащ себе си Силвестър. — Ние използваме оборудване на ВВС, за да ни откара до…
— Не ми казвайте! — изписка Вицепрезидентът, закривайки ушите си с длани. — Аз не трябва нищо да знам!
— Не трябва нищо да знаете ли? — запита Херцогът. — Та вие сте подписал позволението, сър.
— Ами, разбира се, защо не? Но кой чете тия тъпотии?
— Умря, ти бедни Джуд, умря и свещ огрява твоята глава — пропя бавно Тели с бас-баритон.
— Повтарям — не се предаваше Силвестър, — защо ще напускаш самолета?
— Налага се. Вижте сега, някакъв негодник откраднал колата на жена ми от къщи — нейната кола, не моята — и аз трябва да я идентифицирам.
— Шегувате се! — каза съвсем искрено и без никакви превземки Дъстин. — Тя тук в Бостън ли е?
— Казаха ми, че са я шофирали някакви много отвратителни типове.
— И какво ще правите сега? — попита Марлон.
— Ще изритам нечий шибан задник така, че ще влезе в осемнадесетата дупка, ето това ще направя!
Още веднъж се възцари кратко мълчание, след което Херцогът се изправи в пълния си ръст, оглеждайки другарите си, чието мълчаливо внимание бе съсредоточено изцяло върху Вицепрезидента и проговори по начин, подхождащ на псевдонима му. — Възможно е да си rancho correcto, в крайна сметка, пътнико. Възможно е дори да помогнем.
— Ами, разбира се, аз никога не ругая, или почти никога…
— Ругай, бебчо — намеси се Тели и посегна към джоба на ризата си, изваждайки оттам бонбон на клечка. — Ето ти една близалка и недей да се отчайваш. Ти май току-що се сдоби с няколко приятели тук. Аз мисля, че можеш да разчиташ на тях.
— Подгответе се за нашето кацане на летище Логън в Бостън — разнесе се глас от пилотската кабина на BBC II. — Очаквано приземяване — след осемнадесет минути.
— Все още има време да му ударим по едно питие, сър — каза меко говорещият Марлон, като разглеждаше русокосия политик. — Необходимо е единствено да повикате стюарда си.
— По дяволите, защо не? — Вицепрезидентът на Съединените щати натисна бутона с бунтовнически устрем и след няколко секунди — след прекалено много секунди, може би стюардът от ВВС се появи — с прекалено малко ентусиазъм, може би.
— К’во искате? — попита ефрейторът с настойчив и заплашителен поглед, вперен в младия Вицепрезидент.
— Какво казахте, пътник? — изкрещя все още изправеният Херцог.
— Моля…?
— Известно ли ви е кой е този човек?
— Да, сър, разбира се, сър!
— Тогава изпълнявай каквото ти се нарежда и не се помайвай!
След малко ефрейторът и още един член на екипажа донесоха питиета за всички. И всички се усмихнаха, надигайки чашите си.
— За вас, сър — вдигна наздравица Дъстин този път без да заеква.
— И аз ще го повторя — каза Тели. — И забрави за близалката, приятелю.
— Леле, момчета, вие наистина сте страхотни!
— За нас е изключителна чест да бъдем приятели на Вицепрезидента на Съединените щати — каза любезният Марлон, като отпи от чашата си.
— Леле, просто не знам какво да ви кажа. Чувствам се като един от вас!
— Ти си, пътнико. Ти си един от нас — каза Херцогът, надигайки повторно чашата си. — И на тебе са ти видели сметката, както и на нас.
Дженифър Редуинг с ентусиазираната помощ на Ерин Лафърти, както и с тази на леко подпийналите си Деси-Едно и Две, приготви някаква многонационална мешана скара и я поднесе на верандата. Металният съд съдържаше четири отделения, така че всички вкусове можеха да бъдат удовлетворени. Жената на Пади Лафърти се беше обадила на снабдителите в Марбълхед и ги беше накарала да донесат най-добрата сьомга и най-пресните пилета, а след това се беше свързала с момчетата в Лин и беше поръчала да изпратят най-добрите филета, които им се намираха.
— Не знам какво мога да направя за теб, страхотна малка красавице — извика Ерин, поглеждайки Дженифър с възторжени очи. — Дали да не се опитам да намеря отнякъде месо от бизон?
— Не, скъпа Ерин — отвърна Джени през смях и продължи да бели огромните картофи от Айдахо, които бяха намерили в мазето. — Ще си изпека няколко парчета от сьомгата.
— О, като вашите индиански риби в пенливите ви и буйни реки ли?
— Пак не позна, Ерин. Като храна с ниско съдържание на холестерин, каквато всички ние трябва да ядем.
— Аз опитах да храня известно време Пади по този начин и знаеш ли какво ми каза той?… Каза ми, че ще каже на самия Господ — лице в лице, представяш ли си, че ако той не е искал червенобузите му ирландски момчета да ядат филета, то защо тогава изобщо е създал, по дяволите, такива неща за ядене?