Макензи Хоукинс се надигна от стола си и изрева:
— По дяволите, Воин на столетието! Чухте ли всички?… Разбира се, това трябваше да стане рано или късно, но фактът, че наистина стана, ме прави най-гордият военен, който е съществувал някога! И, нека ви кажа, момчета и момичета, че имам намерение да поделя тази велика чест с всеки служил някога под моето командване, защото това са истинските герои и аз искам целият свят да го разбере!
— Генерале — каза спокойно, дори любезно огромният черен наемник. — Вие и аз трябва да поговорим.
— За какво, полковник?
— Аз не съм полковник, а вие не сте Воин на столетието. Това е клопка.
Глава 20
Тишината беше едновременно наелектризирана и трогателна. Сякаш всички, събрани в стаята, бяха станали свидетели на страданието на голямо вярно куче, предадено от господаря си, който го е подмамил навън и го е оставил в смъртоносните челюсти на глутница вълци. Дженифър Редуинг отиде тихо до телевизора и го изключи, докато Макензи Хоукинс не сваляше поглед от Сайръс.
— Струва ми се, че ни дължите обяснение, полковник — каза генералът, чийто поглед изразяваше едновременно учудване и наранено достойнство. — И вие, и аз току-що чухме речта на говорителя на шведския Нобелов комитет, и освен ако слухът ми не ме е подвел, той каза, че аз съм носител на наградата на „Воин на столетието“. Този репортаж ще бъде гледан от милиони хора в цивилизования свят, затова ми се струва, че фалшификацията е немислима.
— Операция „Дълбоко ужилване“ — каза меко Сайръс М. — Опитах се да го обясня и на колегите ви, мис Р. и мистър Д.
— Опитайте да го обясните още веднъж и на мен, полковник.
— С риск да се повторя, аз не съм полковник, генерале…
— А аз не съм „Воин на столетието“ — прекъсна го Хоукинс. — Предполагам, че държите да повторите и това.
— Вие може и да заслужавате тази чест, сър, но тя никога няма да ви бъде връчена от Нобеловия комитет.
— Какво?
— Нека ви го кажа директно, за да бъда разбран правилно.
— Вие да не би да сте адвокат? — прекъсна го Аарон Пинкъс.
— Не, но като оставим настрана страничните ми занимания, съм химик.
— Химик ли? — попита все по-озадаченият Хоукинс. — Какво разбирате изобщо тогава?
— Ами, може и да не съм от класата на Алфред Нобел, който също е бил химик и е изобретил динамита, и който — както много хора вярват — е учредил тази награда, за да изкупи отчасти вината си за това изобретение. Условието му е било никой, свързан по какъвто и да е начин с войната, да не получава тази награда. Самото схващане да бъде определен Воин на столетието би било проклятие за Нобеловия комитет.
— Какво точно искате да кажете тогава, Сайръс? — вметна Дженифър.
— Продължението на това, което ви казах тази сутрин. Това е капан, заложен с цел да извади на бял свят генерал Хоукинс…
— Вие знаете името ми? — извика Макензи.
— Забравете го, генерале — отвърна Редуинг. — В настоящия момент той се явява като мой свидетел… О’кей, Сайръс, това е капан. Какво още? Ако се съди по тона ви, аз бих казала, че има и още нещо.
— Това вече не е някаква малка шайка психопати с комплекси за Александър Велики. Тази операция е солова и се провежда по идея на някой негодник, който е голяма работа в правителството.
— Вашингтон ли? — попита невярващо Аарон Пинкъс.
— Някой във Вашингтон — уточни наемникът. — Усилието не е колективно — рискът за провал е много голям. Това е някой високопоставен авторитет, който е могъл да го организира сам.
— Защо казвате това? — настоя Аарон.
— Защото Нобеловият комитет в Швеция е чист и за да бъде принуден дори и временно да стане нечист, са необходими усилията на някой с твърде висок пост. В крайна сметка, всеки уважаващ себе си журналист би могъл да се свърже със Стокхолм и да получи потвърждение. Подозирам, че това потвърждение вече е дадено.
— Леле Боже! — възкликна Сам Девъро. — Играта загрубява.
— Струва ми се, че и аз казах същото тази сутрин.
— Също така ми казахте, че смятате да оттеглите себе си и Роман З., щом пристигнат онези неща с литиевите батерии и ги поставите, където трябва… Те са на мястото си, Сайръс. А сега какво? Ще ни изоставите ли?
— Не, съветник, промених намеренията си. Оставаме.
— Защо? — попита Дженифър Редуинг.
— Предполагам, че очаквате някакво високопарно изявление на расистка основа, като как ние чернилките е трябвало да оцеляваме под терора на Куклукс-Клан, придобивайки шесто чувство и много се натъжаваме, когато правителството се държи по подобен начин. Това са глупости.