— Вие сте бил там, така ли?
— В разузнавателното отделение.
— Момчета, та вие бяхте най-добрите! Вие така объркахте швабите в пустинята, че те даже не разбраха къде са ни танковете!
— Повечето бяхме актьори, които можеха да говорят малко немски, фактически, това беше фасулска работа за нас — толкова беше лесно да се престорим на войници, умиращи от жажда и да дрънкаме грешна информация. Наистина съвсем просто.
— Но вие бяхте във вражески униформи. Можеха да ви разстрелят!
— Възможно беше, но иначе кога щяхме да имаме шанс да играем в такива роли?
— Добре, проклет да съм! Каквото и да поискаш от мен, войнико, ще го изпълня.
— Пак се прави на шут — измърмори Девъро. — На мен ми ги пробутва тия номера през цялото време.
— Искам от вас да говорите, генерале, за предпочитане е да рецитирате нещо, което може би и двамата знаем, да речем част от стихотворение или поема, или пък думи на песен. Отначало говорете нормално, а после викайте, както правят командирите.
— Ами да видим тогава — каза Ястреба и вдигна очи. — Винаги съм харесвал онази стара бойна песничка, знаете ли я — „През поля и през гори, прашни пътища мини“…
— Недейте да пеете, генерале, просто кажете думите — нареди актьорът и лицето му моментално започна да приема изражението на Макензи, а от устата му започнаха да излизат тихи звуци, докато старият боен кон рецитираше думите на „Ескадроните настъпват“. След това двата гласа зазвучаха с еднаква сила, а после единият отслабна, а другият го надви. Говореше само Хенри Ървинг Сътън. Интонацията и паузите на речта му, движенията на тялото и изражението почти не се различаваха от тези на Ястреба.
— По дяволите! — възкликна генералът удивен.
— Забележително, Хенри!
— Не е зле, бих се осмелил да кажа.
— Вие сте страхотен актьор, господин Сътън!
— О, не, скъпо дете на радостта — възпротиви се скромно Сър Хенри Ървинг. — Това не е актьорска интерпретация, а просто мимикрия. Би могъл да го направи всеки второразряден комик. Получавате измамно впечатление от жестовете и изражението, както и от гласовите интонации… Обяснявам това по-подробно по време на частните ми уроци. Обяд?
— Защо не взеха вас да играете моята роля в този скапан филм, по дяволите?
— Загубен импресарио, mon general, нямате си и представа какви са… Покажете ми поне един кадрови офицер, на който не му се позволява да покаже качествата си в битката, защото Taifa нареченият му началник се страхува, че организацията му ще се разпадне — в моя случай ставаше въпрос за един малък, но постоянен приход от някакъв сапунен сериал.
— Бих застрелял такъв негодник!
— Пробвах. За нещастие не го уцелих… Един обяд, мис Редуинг?
— Струва ми се, че не би било зле да се захванем с непосредствената работа — каза твърдо Пинкъс и подкани всички да седнат. Те го направиха, а Сам се втурна и седна между Дженифър и Сътън.
— Разбира се, Аарон — съгласи се актьорът, хвърляйки един поглед на досадника. — Аз просто исках да облекча страданията на един ограничен мозък, който очевидно би подхождал на някой обитател на Антилските острови.
— Прозрачен си, жабоко Кермит — каза Девъро.
— Сам!
— О’кей, Джени, прекалих. Никога не съм правил така в съда.
— Можем ли да започваме? — обърна се Пинкъс към Сайръс, който се стараеше да бъде колкото се може по-далеч от Хенри Ървинг. Пътешествието от Бостън до тук с актьора бе подложило на изпитание не само търпението му, но и здравия му разсъдък. — Вашият колега ще се присъедини ли към нас? — попита Аарон.
— Аз ще му кажа каквото е необходимо да знае — каза тихо Сайръс и седна. — Бих желал всичко да е възможно най-просто. Честно казано, комбината между Роман З. и новия ни приятел ми се вижда не съвсем подходяща. Но ще се справя.
— Имате хубав плътен глас, млади човече — прекъсна ги сър Хенри, очевидно раздразнен, че не може да подслуша разговора между Сайръс и възрастния адвокат. — Пял ли сте някога песента „Реката на смелчака“?
— Не се закачай с мен, човече — каза наемникът.
— Не, аз говоря съвсем сериозно. Един нов вариант на Снежна лодка…
— Хенри, приятелю, нека оставим всичко това за по-късно — намеси се Аарон, вдигнал умоляващо и двете си ръце. — Не разполагаме с много време.
— Разбира се, скъпи приятелю, завесата трябва да се вдигне.
— И то възможно най-бързо — подкрепи го Сайръс. — Даже тази нощ, за предпочитане е още тази нощ, ако ни е по силите.