Купувай ония компютърни фирми, цената няма значение!
Вземи контролния пакет на всички подразделения в Джорджия и не ме занимавай с цифри!
Ние действаме от позиция на силата, идиот такъв! Искам Макдонъл Дъглас, Боинг и самолетни двигатели Ролс-Ройс и, за Бога, не спирай да наддаваш, докато не ги получиш всичките!
Купи Калифорния!
И така, на базата на една раздута измислица, чиято мистериозност би впечатлила и Малкия Джоуи, да не говорим за Худини или Распутин, враговете на Винсънт Франсис Асизи Манджекавало натрупаха милиардни пасиви, а в това време той се излежаваше под един чадър в Маями Бийч, Флорида, с пура „Монте Кристо“ в устата, телефон и портативно радио до главата, коктейл на пластмасовата табла пред него и широка усмивка на физиономията. — Носете се по голямата вълна, превзети тъпаци такива, — каза на себе си и посегна към чашата, намествайки червената си перука с другата ръка. — Почакайте малко, докато океанът пресъхне, както го е направил Мойсей, мир на праха му. Пясъкът ще погълне задниците ви, копелета такива! Като сте ми издали смъртна присъда, поне да бяхте прочели и дребния шрифт. Чистене на писоарите в Кайро, това ви трябва на всичките!
Сър Хенри Ървинг Сътън седеше напрегнат и ядосан на кухненския стол, докато Ерин Лафърти подстригваше неговата развяваща се корона от сива слава.
— Съвсем малко, моме, съвсем малко, иначе ще прекараш остатъка от нещастния си живот с мръсните чинии!
— Не можеш да ме изплашиш, дърт пръч такъв! — каза Ерин. — Веднъж те гледах в оная следобедна програма Завинаги всички наши завинаги преди — колко беше? Десет години ли? — така, че си ми ясен, приятелче.
— Моля?
— Непрекъснато крещеше и се джафкаше с ония младоци и накрая ги побърка.
— Просто съм изпълнявал роля, госпожо Лафърти.
— Наричай го както искаш, господин Сътън, но за мен и момичетата в Олд Саути, единствената причина да гледаме това тъпо шоу беше ти. Всички бяхме влюбени в теб, момко.
Вратата на кухнята се отвори с трясък, огромното туловище на Сайръс нахлу вътре, а тъмното му лице светеше в очакване. — Наш ред е, „генерале“!
— Много добре, младежо! Къде ми е униформата? Винаги съм изглеждал великолепно.
— Никакви перушини, никакви униформи, това не подлежи на разискване.
— За Бога, защо?
— Първо, генералът не е вече генерал по молба на Пентагона и на почти всички влиятелни организации във Вашингтон, включително и Белия дом. Второ, по този начин ще привлечете внимание върху нас, което не би било никак практично.
— Доста е трудно да се вживееш в една роля без подходящо снаряжение, което предполага, естествено, и подхождащо облекло — като униформа, например… Всъщност като генерал, аз бих бил по-висшестоящ от вас, полковник.
— Ако имате намерение да играете тази игра, господин Актьор, ще ви кажа, че вие имате само роля на генерал, вие бяхте повишен в майор, а на мен ми бе даден чин полковник. Губите, сър Хенри.
— Проклети непочтителни цивилни…
— Вие къде се намирате още, по дяволите. Втората световна война отдавна свърши. Освен това трябва да тръгваме. Очакват ни в двайсет и два, нула, нула.
— Двайсет и два нула нула какво?
— Часа, майоре, или генерале, ако така повече ви харесва. Това е военният термин за десет часа вечерта.
— Никога не съм се оправял добре с проклетите числа…
Трите хотелски апартамента на „Нобеловия“ комитет бяха подобни един на друг. Средният беше определен за място на срещата между прочутия Генерал Макензи Хоукинс, Воин на столетието, и важните „гости от Стокхолм“. Както бе договорено от адютанта на генерала, някой си Сайръс Маршъл, о.з. полковник от армията на САЩ, срещата трябваше да бъде частна, без да присъстват представители на пресата или да се дават някакви изявления. Защото, както обясни полковникът, въпреки че уважаваният воин бил извънредно поласкан от наградата, в момента завършвал мемоарите си „Мир чрез кръв“ и би желал да знае продължителността на пътуването и задълженията към медиите, преди да вземе решение дали да я приеме. Говорителят на комитета, някой си Ларс Олафер, реагира на предложението за тайна среща с такъв ентусиазъм, че полковник Сайръс добави и газови пистолети към другата екипировка.
— В униформа ще правя далеч по-силно впечатление! — каза ядосано Сътън, вървейки по коридора на хотела в костюм рибена кост, взет от апартамента му в Бостън. — Тези проклети дрехи може и да са подходящи за Милионерите на Шоу, но не и за настоящата мисия.