— По дяволите кръвното, ще ги застрелям всички тия копелета!
— О, пътнико, толкова ли сте примитивен — каза Херцогът. — Вижте, господине, ние не вярваме в насилието. Всъщност то е просто състояние на съзнанието.
— Състояние на кое? — изписка тъмнокожият наемник.
— На съзнанието — обясни Херцогът. — Фройд го нарича трескаво продължение на въображението — ние доста го използваме в актьорските класове, с импровизация, естествено.
— Естествено! — Сайръс пусна беззащитните си заложници. — Предавам се — измърмори той и се свлече в най-близкия стол, а Роман З. започна да масажира раменете му. — Предавам се! — повтори на висок глас и изгледа одобрително тълпата лунатици пред него — и под него. — Значи вие сте „Самоубийствената шесторка“? Антитерористичната част, за която са съчинени песни? Това е пълна лудост!
— Прав сте донякъде, полковник — изрече Силвестър с нормалния си глас от Йейлския драматичен университет, — защото на нас никога не ни се е налагало да вадим оръжие или да нараняваме някого, ако не броим няколко изкълчени китки и пукнати ребра… Ние просто не работим по този начин. Разбирате ли, така е по-лесно за всички. Ние изпълняваме нашите мисии като се превъплъщаваме и обикновено всяваме страх в мишените си, но от време на време се сдобиваме с един или двама нови приятели.
— Е-е-е-о-у-у-е-е-а! — изръмжа Сайръс, с крясък, достоен за Ануи. — Писна ми! Наистина ми писна!… Вие, сър Хенри, сте бил военен — чух онзи освидетелстван Хоукинс да казва, че сте бил някакъв проклет герой от Северна Африка! Къде отиде този човек?
— В един примитивен смисъл, полковник, всички войници са актьори. Ние сме изплашени, но се опитваме да се преструваме, че не сме; знаем, че скъпоценния ни живот може да ни бъде отнет във всеки един момент, но пренебрегваме това познание поради ирационалната причина, че непосредственият обект е неизмеримо по-важен, при все, че в дълбините на мозъците си разбираме, че той е просто статистика върху някаква карта. Проблемът при войниците в битката е, че те трябва да се превърнат в актьори без подходящо обучение… Ако всички войници с подгизнали и окаляни крака разбираха правилата, те щяха да се зъбят злобно, докато стрелят във въздуха над главите на други млади хора, които те не познават, но с които биха могли да пият по едно питие в някой бар в друго време и на друго място.
— Глупости! А какво ще кажете за ценностите и убежденията? Аз съм се бил и за двете страни, но никога срещу това, в което съм вярвал!
— Ами, значи вие сте човек с морал, полковник, и аз ви поднасям почитанията си. Обаче вие също се биете за най-спорния от всички мотиви. За пари.
— А тези палячовци за какво се бият?
— Нямам ни най-малко понятие, но се съмнявам, че финансовото благополучие е на първо място. Поне както го разбирам аз, те реализират театралните си амбиции, които са хранили цял живот — по един доста необичаен начин, но очевидно с голям успех.
— Аз ще им го дам с абсолютна сигурност — каза Сайръс и се обърна към Роман З. — Увековечи ли всичко?
— Всичко и всички, мой вечни приятелю.
— Добре — огромният негър се обърна отново към актьорите, спря погледа си върху Дъстин и каза: — Ти, малкия, ела тук! — Дребният артист погледна въпросително към другарите си. — За Бога, човече, искам просто да поговоря с теб насаме. Да не мислиш, че моят приятел и аз можем да обезвредим цялата „Самоубийствена шесторка“?
— На твое място не бих си и помислил да го обезвреждам, пътнико. Той може и да не е от вашата категория, но притежава десети дан и черен пояс по карате, а от това повече няма накъде.
— О, стига, Херцог. Никога не бих си послужил с това, освен ако не сме загазили наистина. И определено не срещу такъв симпатяга като полковника. Той просто е малко разстроен и аз го разбирам… Не се притеснявайте, полковник, няма да ви направя нищо. Какво има? — Дъстин и Сайръс застанаха до прозореца, нощните светлини на Бостън хвърляха отблясъци над града и наемникът заговори тихо.
— Вие вероятно бяхте прав преди пет минути, когато казахте, че може да загубя пенсията си. Вижте, аз наистина навлязох със закъснение, всъщност само преди няколко дена и наистина нямах причина да мисля, че този човек не е Хоукинс. Да му се не види, поне колкото съм го виждал по телевизията, той прилича на генерала и говори също като него — а защо да не е самият той? Наистина съм ви много признателен, Дъстин.
— Всичко е наред, полковник. Аз съм сигурен, че вие щяхте да направите същото за мен, ако позициите ни бяха разменени — да речем, ако някой се беше представил за Хари Белафонте и вие като чернокож го знаете, а аз не.