— А какво ще кажете за този Броукмайкъл? — попита Девъро. — Това е същия кучи син, когото спипах в Златния Триъгълник…
— И обърка първото му име с това на братовчед му — вметна Дженифър. — Магаре.
— Ей, я ми кажи колко често си срещала имена като Етълред или Хезълтайн. И двете са толкова шантави, че е трудно да не ги объркаш.
— Но не и за един наблюдателен адвокат…
— Я, стига, Покахонтас, ти не можа да направиш разлика между кръстосан разпит и провокиране!
— Вие двамата ще престанете ли? — попита раздразнено Пинкъс.
— Само исках да кажа, че той може би преследва мен — обясни Сам. — Исусе, ако е видял моето име в досието на Ястреба, сигурно от носа му са изригнали пламъци.
— Предполагам, че това е напълно възможно, защото си вписан като официален адвокат на уопотамите — Аарон замълча и се намръщи, после продължи. — Но от друга страна, Броукмайкъл не би могъл да даде заповед на хората си на своя глава, а и той със сигурност няма достъп до ВВС Две…
— Което означава, че на него самия му е било наредено от някого, който притежава едновременно и необходимите пълномощия и въпросния достъп — довърши Редуинг.
— Точно така, скъпа, и тук се крие загадката. Защото този Броукмайкъл със сигурност няма да разкрие шефа си. Ако цитирам генерал Хоукинс, веригата от команди би била толкова заплетена, че да не може да се проследи. Поне за краткото време, с което разполагаме — осемдесет и няколко часа оттук нататък.
— Ние разполагаме с доказателството — каза Девъро — снимките, касетата, на която е описана в общи линии цялата операция от двама от участниците в осъществяването й. Бихме могли да го огласим, защо не?
— Стресът е повредил нормалните ти възприятия, Сам — отвърна любезно Пинкъс. — Възможността за отричане е заложена в тази операция от самото начало. Точно както се изказа нашият приятел Сайръс, който сега е на плажа с Роман З. и сигурно вече са унищожили няколко литра водка — „те всички са лунатици“… Това е възможността за отричане. Ненормалност, ирационалност — луди хора. Актьори.
— Чакай малко, Аарон, ВВС Две не може да се отрече. Документирано е как те слизат от него.
— В думите му има истина, господин Пинкъс. Разрешението за използването на този самолет трябва да е дошло доста отгоре.
— Благодаря ви, Принцесо.
— Признавам, когато е заслужено.
— Ау, какво великодушие!
— О, я млъквай. Честна дума, нарекох тебе повреден, но аз май съм по-зле. По този въпрос обаче явно си прав…
— Не, не е — се дочу гърленият глас на Макензи Хоукинс откъм полуотворената врата на кухнята. Тя се отвори докрай и оттам изникна фигурата на генерала, единствено по камуфлажни наполеонки в черно и зелено и тениска. — Извинете ме за външния ми вид, малка… госпожице Редбърд…
— Редуинг.
— Още веднъж, извинете, но когато чуя гласове в бивака в три часа сутринта, инстинктът ми диктува да скоча бързо, а не да се обличам като за танци в офицерския клуб.
— Ти танцуваш ли, Мак?
— Питай женичките ми, синко. Учил съм всяка една от тях на танци като започнеш от мазурката до истинския виенски валс. Военните винаги са били най-добрите танцьори; те трябва да подхождат бързо към дамите — отпуските са кратки.
— Ако обичаш, Сам, замълчи — каза Аарон и се обърна към Ястреба. — Защо смятате, че моят образован служител греши за самолета на Вицепрезидента? Това е вторият по важност самолет в страната.
— Защото ВВС Две може да бъде използван поне от дузина агенции и департаменти по какви ли не поводи. Независимо за кого става въпрос, екипът на Вицепрезидента се хвърля стремглаво към всяка възможност да извади на показ незабележимото си присъствие. Да бе, момко, спомняш ли си, когато се приземихме на летище „Травис“ след процеса в Пекин, когато направих онова сълзливо изявление за „стария изморен воин“? Трябваше да включа в него и вечната си благодарност на Вицепрезидента за това, че е изпратил за мен личния си самолет.
— Спомням си, Мак.
— А знаеш ли къде беше тогава този Вицепрезидент, Сам?
— Не, не знам — каза Девъро.
— Заплесваше се по една от съпругите ми, пиян като муха в бутилка с бърбън и луд от мерак.
— Откъде знаеш това?
— Защото подуших цялата тая гнила работа с китайския съд и исках да разбера колко нависоко е стигнала тя във Вашингтон. Изпратих на работа моето момиче, за да се опита да разбере.
— И тя успя ли? — попита невярващо Пинкъс.
— Разбира се, че успя, Командире. Този оратор със заплетен език падна право на физиономията си, с панталон, усукан около глезените и питаше добрата стара Джини кой съм бил аз! Така разбрах колко нависоко стои мръсното псе, което ми духна под опашката и направи толкова много лоши неща на един стар воин… Ето тогава наистина реших да започна различен живот и наех теб, Сам.