— Много любезно от ваша страна, генерале, че отделяте от скъпоценното си време за моето скромно изследване — каза журналистът с тих, но леко дрезгав глас.
— Такава ми е работата — каза Броукмайкъл и внезапно разтегна устни в усмивка, за която мислеше, че би направила чест и на Кърк Дъглас. — Ние сме въоръжените слуги на народа и искаме той напълно да разбере нашия принос за защитата на страната и мира в света… Заповядайте, седнете.
— Това е едно прекрасно и вълнуващо изявление — Червенокосият седна пред бюрото, извади бележник и химикалка и стенографира няколко думи. — Имате ли нещо против да ви цитирам? Ще се позова на „авторитетен източник“, ако предпочитате.
— Разбира се, нямам нищо против — искам да кажа, че можете спокойно да се позовавате и на мене. — „Това ли е влиятелният журналист, който е направил луди ония от Пентагона, за да му уредят тази среща? Та този престарял ръмжащ чудак си беше съвсем типичен цивилен с респект към униформата.“ — Ние в армията не се крием зад анонимни източници от втора ръка, господин… господин…
— Харисън, генерале. Леке Харисън.
— Рекс Харисън ли…?
— Не, Александър Харисън. Родителите ми ми викаха „Леке“ преди много години и познатите ми винаги ме наричат с това име.
— А, да, разбира се — просто се обърках, нали ме разбирате… Исках да кажа, Рекс Харисън.
— Да, господин Харисън веднъж направо се шашна от приликата ни. Веднъж той дори ме попита дали не можем да си сменим местата — той щял да напише някоя статия, а аз да играя вместо него в „Хенри Хигинс“. Такава ненавременна смърт; той беше прекрасен човек.
— Вие познавахте ли Рекс Харисън?
— Чрез наши общи приятели…
— Общи приятели?
— Ню Йорк и Лос Анджелис са наистина малки градове, ако си писател или артист… но моите издатели не се интересуват от мен и другарите ми по чашка в „Поло Лондж“, генерале.
— „Поло Лондж“…?
— Това е една кръчма, която богаташите и хората на изкуството в Лос Анджелис обичат да посещават… Да се върнем на издателите ми, те се интересуват от армията и от реакцията й на съкращенията, които се налагат в новата политическа обстановка. Може ли да започнем интервюто?
— Разбира се, да… естествено. Ще ви кажа, всичко което пожелаете, само че, просто винаги съм хранил огромен интерес към театъра и киното… и дори към телевизията.
— Моите пишещи и играещи приятели биха поставили телевизията на първо място, генерале. Тя е това, на което те казват „пари за преживяване“. От сцената трудно можеш да си изкараш прехраната, а филмите са много малко и нарядко.
— Да, чувал съм го от — ами, няма значение — но това е истинска информация от човек, който е в кухнята на нещата!
— Не съм ви издал никаква тайна, повярвайте ми — каза журналистът. — Дори Грег, Мич и Майкъл го признават.
— О, Боже мой… естествено! — „Нищо чудно, че онези от отдела за връзки с обществеността в Пентагона са сметнали тоя репортер с глас на стар кон за много влиятелен. Той явно е в бизнеса от години и е на ти с всичките тези известни хора, които Пентагонът винаги се е опитвал да опитоми за телевизионните си реклами. Христе! Рекс Харисън, Грег, Мич и Майкъл — та той познава всички!“ — Аз често летя до Лос Анджелис, господин Харисън. Може би е възможно да се срещнем някой път… в „Поло Лондж“.
— Защо не? Аз съм там половината от времето, а другата половина в Ню Йорк, но да ви кажа истината, купонът е на Брега. Като дойдете там, просто отидете в „Поло Лондж“ и кажете на Гюс, бармана, че търсите мен. Аз винаги му се обаждам дали оставам в Бевърли Хилс или не. По този начин хората разбират дали съм в града — например Пол… Нюман, де, и Джоан, и Пекови, Мичъм и дори малкото новобранци като двамата Том — Селек и Круз — и Мерил и Брус — хубавите хора.
— Хубавите хора…?
— Ами, нали разбирате, истинските, момчетата и момичетата, с които се разбирам…
— Много бих желал да се запозная с тях! — прекъсна го Броукмайкъл с очи подобни по размер на супници. — Мога да долетя, когато кажете!
— Хей, полека, генерале, полека — каза сухо възрастният репортер. — Тези хора са професионалисти в бизнеса. Те са на самата улица и не обичат много пресечките към аматьорвил.
— Какво имате предвид?
— Ами интересът към филмите и телевизията или каквото и да е там, не е съвсем същото като да си част от братството. Всички искат да се запознаят с тези физиономии — понякога те наричат себе си „физиономии“, като че ли се обиждат по този начин — но дълбоко в себе си са истински хора, които знаят кое с кое върви и слагат бариера пред завоевателите на териториите им.