— Как да ви повярвам? — изръмжа възрастният журналист. — Аз не мога да напиша и една дума за това, което ми казахте.
— Чуйте това, тогава — извика Броуки Две с пламтящи очи и потно лице. — До двадесет и четири часа моята антитерористична театрална трупа от актьори ще залови един от най-опасните врагове, които е имала страната ни.
— Това е страхотно твърдение, генерале. Ще го подплатите ли с нещо, което мога да документирам?
— Мога ли да разчитам на вашата дискретност?
— Няма да публикуваме нищо, докато събитията не се случат, а дори и тогава единствено „със задна дата“.
— Какво е това?
— Не се използват никакви имена, които са били използвани като източници.
— Съгласен съм!
— Ще си го получиш — измърмори журналистът.
— Моля?
— Нищо. Продължете, генерале.
— Те са в Бостън, Масачузетс — каза бързо и с равен глас Броуки Две, едва движейки устните си.
— Това е хубаво.
— Четете ли вестници и гледате ли телевизия напоследък? — попита отново тихо и заговорнически генералът.
— От време на време, трудно е да се избегне.
— Четохте ли или гледахте ли за Нобеловия комитет, който долетя в Бостън със самолета на Вицепрезидента?
— Да, струва ми се, че да — отвърна журналистът и се престори, че се опитва да си спомни. — Нещо за някаква среща в Харвард и обявяване на награда или нещо такова за един генерал… „Воин на десетилетието“, или нещо подобно. Видях го в новините по телевизията.
— Страххотно убедително, не мислите ли? — зададе почти пеейки въпроса си Броуки Две.
— Е, един комитет, представляващ Нобеловата фондация, не може да е убедителен.
— Значи сте съгласен, че те представляваха уважавана група учени и военни историци.
— Разбира се. Момчетата от Нобеловия комитет не се забъркват в скандали и не би трябвало. И така, какво общо има всичко това с вашата… театрална антитерористична трупа?
— Това са те!
— Кое са те?
— Този Нобелов комитет! Те са моите хора, моите актьори!
— Генерале, вие да не би да сте си сръбнал малко тази сутрин?… Ей, вижте, аз не съм някой репортер-стажант, който може да бъде залъган с евтини сензации…
— Казвам ви истината! — изплака горчиво Броукмайкъл с толкова напрегнат глас, че вените на врата му станаха виолетови. — И никога не слагам капка алкохол в устата си преди Офицерският клуб да отвори по обяд. Този „Нобелов комитет“ са моите актьори!
— Може би трябва да отложим това интервю…
— Ще ви го докажа! — Водачът на „Самоубийствената шесторка“ се втурна към картотеката с папките, отвори рязко едно чекмедже и измъкна оттам няколко плика от кафява хартия. След това изтича обратно до бюрото си, натрупа ги отгоре, отвори някои от тях и подреди в кръг дузина фотографии. — Ето ги! Ние пазим снимки на различните им маскировки, за да не ги дублираме при последващи операции в случай, че някой ги е проследил и фотографирал… Ето, ето! Това са последните снимки — косата, няколкото къси брадички, очилата и даже веждите. Тези са хората, които сте видял по телевизията на пресконференцията на летище „Логън“ в Бостън! Погледнете, погледнете!
— Проклет да съм — каза журналистът и се изправи, като разглеждаше снимките. — Вярвам ви, че сте прав.
— Прав съм! Те са „Самоубийствената шесторка“, моето творение!
— Но защо са в Бостън?
— Дълбока конспирация, свръхсекретна, суперсвръхсекретна.
— Ами, генерале, не ми е приятно да ви го казвам, но всичко, което ми показахте, не може да бъде доказателство. Тези снимки са безмислени без обяснение към тях. Помнете, разбрахме се, че няма да посочвам източника на информация, значи всичко е о’кей, можете да ми кажете.
— Може да споменете името ми само пред приятели във вашия „Поло Лондж“.
— Давам ви думата си на журналист — обеща мъжът, който наричаше себе си Харисън.
— Ами, този генерал, когото споменах — този опозорен бивш генерал — е национален предател. Няма да навлизам във всички подробности, но ако той осъществи плана си, нацията ще загуби способността си за нанасяне на пръв и ответен удар.
— Това е този — Воин на не знам какво, така ли?
— „Воин на столетието“, но това е майтап, въдица, за да го изкараме и заловим! И моите хора, моите актьори правят това точно в този момент!
— Искрено съжалявам да чуя това, генерале, искрено съжалявам.
— Защо? Та той е смахнат.
— Той е какво?
— Той е побъркан, умствено болен…