— Защо тогава му отдавате такова голямо значение?
— Защото той и един престъпен адвокат от Харвард, наблягам на престъпен — за когото аз знам някои работи — са изфабрикували някакво голямо мошеническо дело срещу нашето правителство, което би могло да ни струва — най-вече на Пентагона — повече милиони, отколкото можем да изкрънкаме от Конгреса за сто години!
— Какво дело?
— Не съм информиран за подробностите, само за най-главното, но нека ви кажа — то е нещо като „Ужаса на Роки“ — гледал ли сте изобщо този филм?
— Съжалявам — изръмжа журналистът с явна враждебност, която обаче Броуки Две не забеляза. — Кой е този генерал? — попита почти задушавайки се мъжът на име Харисън.
— Един луд кучи син, наречен Хоукинс, истински създател на неприятности, и винаги е бил такъв.
— Спомням си това име. Той не печели ли два пъти Медала за чест на Конгреса?
— Да, но освен това е маниак. Осемдесет процента от носителите на този медал го получават след смъртта си. Как е станало така, че не е бил убит — може би тук има нещо?
— А-у-у-а-а-а-х! — изкашля се журналистът, този път неговите очи мятаха пламъци. — А как стана така, че ВВС Две отнесе тези самозванци в Бостън? — попита той, овладявайки все по-трудно гнева си.
— Маскировка за пред пресконференцията. Този самолет не е за пренебрегване.
— Да, но и не можеш да го наемеш от бюрото на Херц. Този самолет е специален.
— Не и за определени хора…
— А, да, споменахте за някаква голяма клечка… „един от най-силните хора в страната“, струва ми се, че така казахте.
— Много високопоставен, почти най-високопоставеният. Строго секретно.
— О, този сорт секретна информация наистина би впечатлила моите приятели в Холивуд. Сигурно ще пратят самолет да ви вземе до Брега за няколко разговора — без да се шуми, разбира се.
— Разговори?
— Те гледат напред, генерале, доста напред, така и трябва. Един филм започва с идеята. Мили Боже, всички звезди от киното ще бъдат в краката ви — ще трябва да се срещнете с всички тях преди снимките.
— Да се срещна с тях… всичките?
— Сигурно, но предполагам, че за това изобщо не може да става и дума, щом не можете да ми кажете коя е тази голяма клечка. След това всеки тъпак ще може да разкрие това име, и вероятно точно така ще стане; вашето време за удар е сега. След това вече няма да сте нищо особено… Е, да, печелейки едно, губите друго. Хайде да се захванем с интервюто, генерале. Орязването на бюджета на отбраната директно влошава материалното състояние на човешката сила, което от своя страна би трябвало да се отрази на морала на войниците…
— Чакайте малко! — Броуки Две крачеше безцелно напред и назад, поглеждайки към снимките на своето великолепно творение. — Както казвате, когато историята се разчуе — което трябва да стане все някой ден — аз няма да бъда нищо особено и първият тъпак от улицата ще може да си припише това, което аз съм направил. Господи, и те ще го направят! Те ще направят филм и аз няма да съм част от него. И сигурно ще трябва да дам петдесет долара само за да седна в някое кино и да гледам това, което те са направили под мое ръководство. О, Христе, ужасно е!
— Такъв е животът, както пееше Олд Блу Айс в онази песен — каза журналистът с химикалка, приготвена да записва. — Всъщност, хрумна ми, Франсис Албърт търси роля, която да му харесва — той дори може да играе вас.
— Франсис Албърт ли…?
— Имам предвид франк, естествено, Синатра, разбира се.
— Не! — изрева бригадният генерал. — Аз съм направил всичко това и съм го направил по мой собствен начин!
— Какво беше това?
— Добре, ще ви кажа — Броукмайкъл се обливаше в пот. — По-късно, като отмине всичко това, той вероятно ще ми благодари, може да ми намери и друга звезда, но дори и да не го направи, поне той самият ще плати петдесет долара и ще гледа филма, моя филм.
— Не схванах мисълта ви, генерале.
— Държавният секретар! — прошепна Броуки Две. — Той е този, заради когото моята „Самоубийствена шесторка“ е в Бостън. Той пристигна тук вчера инкогнито, никой в базата не разбра кой е, а и картата му беше пълен фалшификат!
— Бинго! — изкрещя Ястреба, скочи от стола в пълен ръст и смъкна глупавата червена перука от главата си. — Готово, Броуки! Как си стари приятелю, ти нещастен кучи сине?
Етълред Броукмайкъл онемя и се парализира. От зиналата му уста се отрониха няколко ниски гърлени звука, придружени от пискливи носови просвирвания. — Ахххх… ахххх!