— Какво има там? — попита Марлон без да фъфли.
— Защо? — каза Дъсти без да повтаря думите.
— Това дали е една приятна изненада — добави Сър Лари.
— Много е просто — каза Ястреба, — трудовите ви договори изтичат след шест месеца и отчитайки изключителния ви принос към армията и намаляването на напрежението в света, генерал Броукмайкъл е уредил за всички ви беседи с шефовете на няколко филмови студии, които ще долетят от Холивуд. Те имат огромно желание да превърнат историята ви във филм.
— Ами аз? — попита пренебрегнатият сър Хенри.
— Подозирам, че на вас ще дадат ролята на генерал Броукмайкъл.
— Така става.
— По дяволите, аз нямам думи, пътници — каза Херцогът.
— Та това е всичко, което някога сме искали — каза Марлон на перфектен английски, — . Всичко, за което сме мечтали!
— Сензационно…!
— Възхитително…!
— Ще играем самите себе си…!
— И ще бъдем заедно…!
— Ур-ра за Хол-ливу-уд…!
Триумфиращи викове изпълниха стаята, а Деси-Едно отиде до стълбата при генерала и му заговори.
— Ти си наистина велик човек, генерале! Виж ги колко са щастливи — ти ги накара да се чувстват толкоз прекрасно!
— Да, ама виж какво ще ти кажа, Д-Едно — каза Макензи, измъквайки от джоба си намачкана пура. — Аз самият не се чувствам толкова прекрасно. Чувствам се малък като помиен плъх и десет пъти по-мръсен.
За пръв път от първоначалния им сблъсък в мъжката тоалетна на летище „Логън“, Деси-Едно погледна Ястреба с неодобрение. Дълго и твърдо.
Уорън Пийс по пижама се втурна надолу по стълбите на елегантната си къща в предградието „Феърфакс“. Притича през дневната, осветена от лампите в антрето, не уцели вратата на кабинета си, блъсна се в стената, паникьосано разтърси глава и се втурна вътре към премигващия телефон. Натисна първо три бутона по погрешка, докато намери верния, започна да опипва трескаво за настолната си лампа, преобърна я и се стовари върху стола с писък.
— Къде ходиш, по дяволите? Четири часа сутринта е и никой не може да те намери цял ден и цяла нощ! С всеки час се приближаваме до катастрофата, а ти изчезващ. Настоявам за обяснение!
— Всичко започна с коремни болки, сър.
— Какво? — изкряска Пийс.
— Стомашни неприятности. Газове, господин Секретар.
— Не вярвам! Страната е в беда, а ти имаш газове?
— Това не е нещо, което може да се контролира…
— Къде беше? Къде е проклетата ти група? Какво става?
— Ами, отговорът на първия ви въпрос е свързан директно с втория и третия.
— Какво каза?
— Вижте сега, киселините ми — газовете ми — се породиха от невъзможността да се свържа с групата в Бостън, така че аз минах в нелегалност, за да ги открия.
— В нелегалност къде?
— В Бостън, разбира се. Пристигнах там към три часа вчера следобед. Естествено, незабавно отидох в хотела — той никак не е лош.
— Много се радвам да го чуя. А след това?
— Ами трябваше да бъда много предпазлив, разбира се, защото не бихме искали никакви подозрения за официална връзка. Мисля, че ще се съгласите с мен.
— С всеки съсипан нерв на тялото ми! — изръмжа Държавният секретар. — За Бога, надявам се, че не сте бил в униформа?
— Моля ви се, господин Секретар, аз излязох в нелегалност. Бях в цивилен костюм и просто в случай, че се натъкна на някого от пенсионирания персонал на Пентагона, ми хрумна прекрасна идея. Прерових реквизита на групата ми и намерих една перука, която чудесно ми подхождаше. Малко по-червена е, отколкото го изисква вкуса ми, но е също така леко прошарена…
— Добре, добре! — прекъсна го Пийс — Какво откри?
— Някакъв странен малък човек в единия от апартаментите — естествено, знаех номерата на стаите. Моментално разпознах гласа му, понеже преди това бях разговарял с него много пъти от Бенинг. Той е едно безобидно старче, което момчетата се наели да приема съобщения, а това е много хитро от тяхна страна. Не е разбрал почти нищо и това е плюс; той просто приема съобщения.