— Да, разбирам това, Командире, но все още е възможно ненасилствено разрешение на въпроса — малко вероятно, но възможно. Струва си да се опита.
— Нека да ви кажа какво съм наумил аз — прекъсна го Манджекавало. — Искам вие и онзи фуклив адвокат да дойдете тук във Вашингтон до довечера. Аз ще ви скрия, докато настъпи време да ви откараме с бронирана кола до Съда. Какво по-добро?
— Очевидно ви липсва опит в подобни операции, Командире Y. Проникването зад линиите на врага е просто, важно е как ще се инфилтрираш след това. Всяка точка по пътя към нулевата мишена трябва да бъде изчислена.
— Говориш шибан английски, а, приятел!
— Всяка от бариерите по пътя до Върховния съдия трябва да бъде прескочена. Има начин да се направи това — може би.
— Може би ли? Нямаме време за можебита!
— Може би имаме! А аз съм съгласен да се срещнем с вас тази вечер във Вашингтон, само че аз ще ви кажа къде… При Мемориала на Линкълн, двеста крачки напред и двеста крачки вдясно. Осем часа, точно. Разбрахте ли, Командире?
— Какво да разбера? Разбрах фъшкии!
— Нямам време за губене с разгорещени цивилни — каза Макензи — и на мене много работи са ми на главата. Бъдете там!
— Броуки, Мак е на телефона — каза Хоукинс, пъхайки отново картата си, щом чу, че звуците на „Няма друг бизнес като шоубизнеса“ се прекъснаха от гласа на Броукмайкъл.
— Исусе, нямаш и понятие какво направи с мен, Мак! Проклетият Държавен секретар. Той ми е вдигнал мерника!
— Имай ми вяра, Броуки, може ти пръв да го гръмнеш. Сега ме слушай и ще направиш точно както ти казвам. Вземи един самолет до Вашингтон и…
— франк, Ястреба е на телефона. Свърза ли се с тоя кривоглед кучи син или да те пиша като история в Задграничния отдел?
— Направих го, копеле такова, и в момента той има единственото желание да ми отнеме нашивките и добавките, негоднико! Главата ми е в торбата!
— Значи той знае времето и мястото?
— Каза ми да се разкарам и изобщо да не му се обаждам повече!
— Добре. Значи ще бъде там.
Макензи Хоукинс отстъпи от телефона, запали изгасналата си пура и погледна към бара на терасата. Почувства непреодолимо желание да отиде в това сенчесто убежище на отдавна отминали спомени, когато беше млад и влюбен офицер, всеки път временно, но искрено влюбен в някоя красавица, обаче знаеше, че няма време за подобни удоволствия — въпреки че много би желал да има… Предстоеше разговор с Мадж, третата му жена, също толкова прекрасна за него, както и останалите. Той ги беше обичал всичките, не само заради това, което представляваха, но и заради това, в което щяха да се превърнат. Навремето, когато той и свръхобразо-ваният му лейтенант се криеха в една пещера в Северен Виетнам и нямаше с какво друго да запълват часовете, освен с тихи разговори, си бяха разказали историите на живота си.
— Знаете ли какво имате вие, полковник?
— Какво е то, момко?
— Комплекса на Пигмалион. Вие искате да превърнете всеки красив каменен образ в реално същество.
— Откъде научи тия глупости?
— „Психология“. Първа част. Мичиганският университет, сър. Какво лошо имаше в това, независимо от камък ли е образът или от плът и кръв? Но Мадж, както и останалите, си имаше една съкровена мечта — да стане писател. Мак беше се мръщил тайно на някои от литературните й опити, но не можеше да й се отрече способността да шокира хората с невъобразимите си герои и дивите си истории… И така, беше дошло времето на Мадж. Е, не беше Толстой, но и „Мутиралите кръвожадни червеи лесбийки“ имаха място някъде и колкото и незначително да беше това място, той беше сигурен, че третата му жена гледа на него като оптимистична перспектива. Макензи пристъпи отново към телефона, пъхна телефонната карта и набра цифрите. Отсреща вдигнаха слушалката и всичко, което чу, бяха само писъци на ужас, на безумен кошмар.
— Помощ, помощ! — изпищя женският глас от другата страна на линията. — Червеите изпълзяват от пода и от стените! Хиляди са! Те ме преследват! Те ще ме нападнат!
Внезапно настъпи тишина, мъртвешка тишина.
— Дръж се, Миджи, идвам веднага! Какъв е проклетият адрес?
— О, я стига, Ястреб — каза спокойно гласът. Това беше само една рекламна касетка.
— Каква…?
— От тези, дето ги пускат по радиото и телевизията с рекламна цел. Дечицата много я харесват и родителите им искат властите да ме депортират.