— Ти си непоправим. Хайде да си вземем банските.
— Разреши ми да те придружа до кабината — е, може и да не е като в арабски хамам, но става.
— Искам да ти кажа една истинска индианска поговорка. Уанхогагог манхогагог — а звучи така на английски: „Ти ще ловиш риба от твоята страна, аз ще ловя от моята и никой няма да лови по средата“.
— Колко загадъчно, да не кажа викторианско. Въобще не е смешно.
Вратата на кухнята се отвори с трясък и се появиха Деси-Едно и Две, и двамата очевидно много забързани. — Къде е големият черен Сайръс? — попита Деси-Едно — Ние трябва да тръгваме.
— Къде ще тръгвате? Защо?
— Към Бостън, господин Сам — отвърна Д-Две — Получихме заповед от хенерала!
— Вие сте говорили с генерала? — каза Редуинг. — Не чух телефона да звъни.
— Нямаше никакъв telefono звън — каза Д-Едно — Ние се обаждаме всеки час в хотела, за да се консултираме с Хосе Посито. Той ни каза к’во да правим.
— За какво отивате в Бостън? — попита Девъро.
— Да вземем оня лудия актьор, господин майор Сутън и да го откараме до летището. Великият генерал е говорил с него и той ни очаква.
— Какво става тук? — попита Дженифър.
— Не съм убеден, че трябва да питаш — каза предпазливо Сам.
— Трябва да бързаме — каза Деси-Едно. — Майор Сутън каза, че трябвало да спре в няк’ъв голям магазин за correcto „оборудване“, което аз мисля, че не е за автомобил… Къде е полковник Сайръс?
— На плажа — отговори озадаченият Девъро.
— Ти изкарай колата, Д-Две — нареди Д-Едно, — а аз ще кажа на полковника и ще се срещнем в гаража. Pronto!
— Si, amigo!
Адютантите се втурнаха, единият към плажа през верандата, а другия през антрето към гаража в дъното на алеята. Сам се обърна към Джени. — Не споменах ли нещо за „Прокобата на Девъро“?
— Защо ни държи на тъмно?
— Това е идиотската част от идиотската му стратегия.
— Какво?
— Не ти казва нищо, докато не затъне дотолкова, че положението да стане неспасяемо. Нищо не можеш да направиш.
— О, та това е прекрасно! — възкликна Дженифър — Представи си, че се намокри до уши?
— Той е убеден, че това е невъзможно. — А ти?
— Ако се абстрахираш от началото, което е винаги погрешно, списъкът на успехите му не е малък.
— Това не е добре!
— фактически, това е страхотно, да го вземат дяволите.
— Защо ми се струва, че не съм много убедена?
— Защото това „да го вземат дяволите“ означава, че той е способен да те докара до ръба на забравата и един прекрасен ден, когато направи последната стъпка, всички ние ще се затъркаляме надолу с гръм и трясък.
— Той ще накара господин Сътън да се представи за него, нали?
— Вероятно, вече го е виждал в действие.
— Чудя се къде ще го представя.
— Недей дори и да мислиш за това. По-лесно е.
Джони Телешкия нос, ослепителен в чисто новите си ботуши и куртка от еленова кожа, се загледа с отчаяние към дъждовната завеса зад прозореца на фургона-вигвам „Добре дошли при уопотамите“. Това беше голяма шарена постройка с формата на покрит вагон, чиито четири стени бяха оформени като живописен вигвам и нагоре се издигаше конусовиден покрив от изкуствени кожи. Когато вождът Гърмяща глава измисли оформлението на тази импозантна постройка и докара дърводелци от Омаха, за да я построят, обитателите на резервата го бяха изгледали с учудване. Орлов взор от Съвета на старейшините беше попитал Телешкия нос:
— Какво прави сега този лунатик? Какво ще бъде това пък сега?
— Той казва, че то ще синтезира двата образа, с които най-много се асоциира Дивия Запад. Покрит вагон на пионери и символична шатра, от която са излизали първобитните племена, за да ги изколят.
— Той не е добре с мозъка. Кажи му, че ще трябва да вземем под наем няколко верижни трактора, сенокосачки, минимум десет мустанга и поне една дузина общи работници.
— За какво са ни?
— Той иска от нас да почистим северната поляна и да организираме „празници на ездата“.
— Какво?
— Ако ще яздим насам-натам покрай наредени в кръг вагони, по-добре да научим някои от младежите да яздят, а малкото ни кранти няма да могат да преминат и от единия край на поляната до другия.
— О’кей, но за какво са ти общите работници?
— Ние може и да сме първобитни, Телешки нос, но като цяло сме „Благородни първобитни“. Ние не вършим такава черна работа. И също така не поставяме прозорци.
Това беше преди един месец, а сега, в този подгизнал следобед не се мяркаха никакви туристи, които да купуват сувенирите, изработени в Тайван. Джони Телешки нос се надигна от табуретката пред прозореца на приемната, мина през облепения с кожи тесен вход към удобния си апартамент и отиде до телевизора. Пусна го, превключи на някаква игра с топка по един от кабелните канали и се разположи във въртящия се стол, за да се наслади на късния следобед. Обаче удоволствието му бе най-злостно прекъснато от звъненето на телефона — червения телефон. Гърмящата глава!