А перуката на Броуки, която по някаква случайност беше само леко червена — кестенява всъщност — се държеше на мястото си от лепенки с цвета на кожата. „Бъдещето принадлежи на професионализма“ — помисли си Броукмайкъл и реши да изненада Ястреба, който се беше оттеглил в наблюдателна позиция под един огромен кичест клен на около десет метра от мястото на срещата. Броуки беше много доволен, Мак го беше направил на гъз в Бенинг и сега щеше да му го върне тъпкано.
Той направи широка окръжност, като използваше за прикритие тълпата около Мемориала. От време на време минаваше покрай униформен военен, който моментално козируваше. Докато приближаваше кленовото дърво откъм западния фланг, това непрекъснато козируване накара Броуки отново да се почуди защо Ястреба беше настоял той да се яви униформен на това тайно рандеву. След като няколко пъти му зададе този въпрос, единственият отговор, който получи, беше:
— Просто го направи и си сложи всичките проклети медали, които си спечелил или с които сам си се наградил! Помни, всичко, което говорихме в Бенинг, е на касета. Моя касета.
Броуки стигна до клена и бавно се приближи до нещастния аматьор и бивш военен, който го беше направил на глупак и който в момента се взираше напрегнато към дървото с табелката. Най-голямата глупост беше, че вместо да се изправи, за да вижда по-добре, този идиот продължаваше да стои приклекнал и да се гуши в сакото си, като по този начин продължаваше да поддържа маскировъчната си ниска стойка и то в тъмните сенки на клонестото дърво. Аматьорвил!
— Очаквате ли някого? — каза тихо Броуки.
— Мамка му! — избухна маскираният цивилен, извръщайки главата си толкова рязко, че перуката от лявата страна на главата му се свлече и страничните кичури се оказаха над челото му. — Това вие ли сте?… Разбира се, че сте вие, познах ви по дрънкулките!
— Можеш вече да се изправиш, Мак.
— Да се изправя на какво?
— Никой не ни вижда тук, за Бога. Едвам виждам краката си, но тъпата ти перука направо ми се набива в очите. Мисля, че си я сложил обратно.
— Да бе, да не мислиш, че твоята е чак толкова перфектна, о. з. генерале! — каза цивилният, докато си оправяше прическата. — Един куп от доновете си слагат такива лепенки, които ей така, изведнъж ти премахват най-горните бръчки от челото — винаги си личи, но ние, естествено, не казваме нито дума.
— Какво искаш да кажеш с това, че си „личи“? Как така ще си личи на тази светлина?
— Защото светлината се отразява от гладката ти лепенка, палячо.
— О’кей, о’кей, Мак, а сега се изправи и да си поговорим.
— Ти си няколко сантиметра по-нисък, какво искаш от мен? Слез в града и си купи едни шпицарки, а ако искаш и обувки с дамски токчета. Какво ти става?
— Искаш да кажеш, че ти…?
Броуки Втори се наведе напред и източи врат.
— Ти не си Хоукинс!
— Чакай малко, приятел! — извика Манджекавало. — Ти не си Хоукинс! Аз имам снимки!
— Кой си ти?
— Кой си пък ти, по дяволите?
— Аз трябва да се срещна с Ястреба — ето там! — възклина Броукмайкъл.
— И аз!
— Ти си с червена перука…
— И ти, да те вземат дяволите…
— Той беше с червена перука във форт Бенинг!
— Аз си купих моята от Маями Бийч…
— Аз пък намерих моята в богатия гардероб на групата ми. Чакай малко! — Раздразнения Броукмайкъл погледна към дървото с медената табелка. — Виж! Ей там! Виждаш ли това, което виждам аз?
— Имаш предвид оня хърбав свещеник с черния костюм, който души наоколо като някой доберман, дето търси къде да се изпикае ли?
— Точно него имам предвид.
— Е и? Може да иска да поседне на пейката — там около дървото има нещо като пейка…
— Знам — каза Броуки Втори, присвивайки очи.
— Сега погледни — продължи той, след като отчето навлезе в лъчите на далечния западен прожектор. — Какво виждаш?
— Бял нагръдник, костюм и червена коса, и какво от това?
— Аматьорвил! — отсъди създателят на „Самоубийствената шесторка“. — Това не е коса, а перука; и също като твоята, доста скапана. Прекалено дълга е на темето и прекалено широка на слепоочията… Странно, имам чувството, че съм го виждал и преди. А може би перуките са символ…?