— На какво, за Бога? Да не би да ходим на протестен митинг?
— Не виждаш ли? Той ни е накарал всичките да носим червени перуки!
— Мен не ме е карал абсолютно нищо. Казах ти, моята си я купих в Маями Бийч в някакъв педераски магазин.
— А аз намерих моята в гардероба на групата ми…
— Някои групи…
— Но той си беше сложил червена перука, когато дойде да се срещне с мен… Боже мой, това е била подсъзнателна мотивация. Той употреби ли пред теб думата „червен“ повече от един път?
— Може и да е, откъде да знам? Цялата работа идва от индианците — Червенокожите, сещаш ли се какво имам предвид? Може да е казал „Червенокожи“, разбираш ли? Но аз изобщо не съм го виждал, само съм говорил с него по телефона.
— Това е! Той е използвал гласа си като подсъзнателна мотивираща сила на внушение. Станиславски е написал обширен труд по този въпрос.
— Той комунист ли е?
— Не, това е Станиславски, богът на театъра.
— А, поляк, така ли? Е, трябва да се правят и компромиси.
— Какви индианци? — попита изведнъж Броуки Втори и извърна рязко главата си към непознатия с червената перука. — За какви индианци говориш?
— За делото на ония червени тъпаци, което е във Върховния съд, за какво друго?
— В армията, сър — каза рязко Броукмайкъл и се изпъчи, — ние не разрешаваме използването на обиди на етническа основа. Видните итало-американски граждани на тази страна, синовете и дъщерите на Леонардо Микеланджело и Роко Макиавели трябва да се ползват с най-голямо уважение заради приноса си. Хора като Капоне и Валачи са болестни отклонения.
— Утре ще отида на църква и ще запаля свещ за твоето оцеляване, ако ти се случи да се срещнеш със синовете или дъщерите на последните две разклонения. Между другото, какво ще правим сега?
— Мисля, че трябва да проведем един разговор с нашия червенокос свещеник.
— Добра идея. Хайде.
— Не още! — намеси се дълбок дрезгав глас зад тях. — Радвам се, че сте се запознали, джентълмени — продължи Ястреба, излизайки зад ствола на клена, а червената му перука проблясваше под прецеждащата се между листата светлина. — Радвам се да те видя отново, Броуки… а вие, сър, сте, предполагам, Командира Y. Удоволствие е за мен да се запозная с вас, който и да сте.
Уорън Пийс, Държавният секретар, беше доволен от себе си, можеше да се кажа дори впечатлен, поне доколкото му позволяваше страха. Прозрението го беше осенило, когато видя един свещеник да проклина някакъв таксиметров шофьор пред хотел „Хей-Адамс“ — щеше да отиде на срещата като човек в расо! Ако не му хареса това, което види или чуе, щеше да си отиде незабелязано. В края на краищата никой не може да се държи грубо с един свещеник или какъвто и да е божи човек на обществено място.
Разбира се, би било лудост да не отиде на срещата, независимо от това, което беше казал на онзи отвратителен адмирал, който непрекъснато ходеше на държавни разноски на разни места, където той самият не беше ходил никога и се срещаше с хора, които той никога не би могъл да срещне. Пийс шумно се беше заял с него по телефона, но не за да предизвиква гнева на адмирала, а за да разбере какво знае той всъщност… и откъде го знае. Отговорите и на двата му въпроса бяха объркани, доста кратки и достатъчно обезпокояващи, за да накарат Пийс да отмени всички планове за вечерта и да се сдобие със свещенически нагръдник. Имаше си черен костюм за погребения на официални лица, а вдъхновяващата червена перука завърши образа му.
Сега, докато крачеше сред тълпата пред Мемориала на Линкълн, думите на адмирала кънтяха в ушите му.
— Господин Секретар, бях помолен от един стар мой боен другар отпреди много години да ви предам едно съобщение, което би довело до разрешаване на най-належащия ви проблем — криза, по този начин го описа той.
— За какво говорите? Държавният департамент всекидневно се занимава с разрешаването на множество кризи, а понеже моето време е най-ценното във Вашингтон, ще ви помоля да се доуточните.
— Боя се, че не мога да се доуточня. Моят стар другар ми даде да разбера достатъчно ясно, че въпросът изобщо не подлежи на изясняване пред мен.
— Това не ми говори нищо. Бъди по-ясен, моряко.
— Той каза, че имало нещо общо с група истински американци — каквото и да означава това — и определени военни инстанции, каквито и да са те.
— О, Боже мой, какво още каза той?
— Беше възможно най-потаен, но каза, че съществувало разрешение, което би могло да намаже ските ви с восък.
— Какво би могло да намаже?
— Ските ви… Честно казано, господин Секретар, аз не си падам по зимните спортове, но разсъждавайки като военен, предполагам, че тази парола на военен език означава, че можете да стигнете до крайната си цел далеч по-бързо, като се срещнете с него във възможно най-скоро време, което е в общи линии и самото послание.