— Предварително?
— Много добре ме чу.
— Това, което ми каза, е голяма щуротия, Джени!
— Знам, Чарли, но и те са същите. Всеки може да предяви официално обвинение срещу всекиго в свободното общество. Това е едновременно лудостта и величието. Не е важно самото обвинение, а заплахата от публичност… Мили Боже, нямам търпение да отида в Бостън!
Глава 10
Деси-Едно за трети път почука на хотелската врата и повдигна рамене. Деси-Две му отвърна също с повдигане на рамене.
— Сигурно нашият фелик човек, страшният генерал, е духнал някъде, а?
— За к’во?
— Нали ни дължи мангизи?
— Не мисля, че би го направил!
— И на мен не ми се ще, човече, ама той ни каза да се фърнем след един час, нъл’тъй?
— Може да е умрял. Може онзи още по-страшен гринго, дето крещи през цялото време, да е очистил и него, и оня малкия старец.
— Дай тогава да разбием фратата.
— И да вдигнем толкова джангър, че гринго-полицаите да ни хванат и да им ядем още сума ти време тъпата гринго-храна? Ти измисляш хубави планове, но нямаш способности. Сещаш ли се к’во искам да кажа?
— Кажи?
Деси-Едно извади от джоба си ножче с множество остриета, странен военен инструмент, неподдаващ се на описание.
— По-добре да „асимилираме“, K’BOTO и да означава това — Майсторът по отваряне и запалване на шевролети се приближи до вратата и хвърли един бърз поглед из коридора. — Няма да разбиваме тая врата. Тия малки пластмасови ключалки не са никакъв проблем — те си имат едно малко plàstico езиче.
— Откъде знаеш толкофа много за хотелските ключалки, бе човече?
— Работил съм много пъти като сервитьор в Маями, човече. Гринговците ти звънят за рум-сървис и докато им занесеш таблата, те вече толкова са се напоркали, че не могат да открият вратата, а ако върнеш обратно таблата, опищяват цялата кухня. По е хубаво да знаеш да отваряш врати, нъл’тъй?
— В много хубаво училище си учил.
— Преди това съм работил на паркинг — Деси-Едно с триумфална усмивка намести бялото пластмасово езиче в процепа на ключалката и отвори бавно вратата. — Сеньор! — възкликна той към фигурата вътре — О’кей ли си, човече?
Сам Девъро седеше зад бюрото като изпаднал в транс, изцъклените му очи бяха приковани в страниците пред него.
— Радвам се да ви видя отново — каза тихо и в никаква връзка с това, върху което беше съсредоточил вниманието си.
— За малко да строшим вратата от тропане, бе човече! — извика Деси-Едно. — К’во ти става?
— Моля да не ми трошите отново главата — дойде монотонен отговор. — Поел съм върху себе си тежестта на целия свят — нямам нужда от вас.
— Айде стига бе, гринго — продължи Деси-Едно, приближавайки се към бюрото. — В т’ва което направихме, нямаше нищо лично, човече. Ние просто изпълнявахме заповедите на гранде хенерале, нъл’знайш?
— Гранде генерале има хемороиди в устата.
— Не е хубафо да се приказфа така — възпротиви се лицемерно Д-Две, присъединявайки се към съдружника си, след като затвори вратата. — Къде са генерала и онзи дребния?
— Какво… кой? А, те отидоха на вечеря. Защо не отидете да им правите компания?
— Щото той ни каза да се върнем след един час, а ние сме добри солдадос!
— А… да, добре. Не мога да го коментирам.
— К’ви ги плещиш? — попита Д-Едно, съсредоточавайки поглед върху адвоката като някой, изучаващ с микроскоп разплескана амеба.
— Какво?… Вижте какво, момчета, сега съм малко зает. Да, прави сте, не възприемам това, което се случи като нещо лично. Повярвайте ми, бил съм там, където се намирате в момента.
— К’во означава това? — попита Д-Едно.
— Ами, Мак е силна личност; той може да бъде доста убедителен — Сам премигна няколко пъти и се облегна назад, извивайки врат като че ли да облекчи за момент напрежението, което изпитваше, и продължи: — Той е голям, твърд, груб и всемогъщ — и кара хората като вас и мен да му танцуват по гайдата, когато би следвало да се позамислим… Вие двамата, вие сте царе на улицата, а аз, аз съм цар в правото и въпреки това той ни забива в калта.