— Хич не ме интересува какви фъшкии имаш предвид, човече, той кара мен и моя амиго тук да се чувстваме по-добре, к’во ша кажеш по този въпрос?
— Да, знам — каза уморено Девъро и отново обърна поглед към страниците пред себе си. — Щом наистина го харесвате, това е хубаво.
— Откъде идва той, човече? — попита Деси-Едно.
— Откъде идва ли?… Откъде да знам, по дяволите? От армията, откъде другаде?
Деси-Едно и Две се спогледаха.
— Кажи му да ти каже хубафо името — каза Деси-Две.
— О’кей — Деси-Едно се обърна отново към заетия адвокат.
— Сеньор Сам, направете както каза моят приятел?
— Какво да направя?
— Да напишете името на гранде хенерале.
— Защо?
— Защото, ако не го направиш, човече, пръстите ти няма вече да работят толкова добре?
— Ще се подчиня с удоволствие — каза бързо Девъро, взе молива и откъсна един лист от тефтера си. — Ето ви го — добави той, изписвайки името и чина на генерала. — Боя се, че нямам адреса и телефонния му номер, но по-късно ще можете да попитате наказателните органи.
— Ти май гофориш мръсотии за гранде хенерале, а? — попита Деси-Две подозрително. — Защо не го харесфаш? Защо бягаш и му крещиш и се опитфаш да се биеш с него, а?
— Защото аз бях един лош човек, отвратителна личност — изкрещя Сам с обвинителен тон и протегна патетично ръце.
— Той беше толкова добър с мен — нали видяхте колко добре разговаря с мен — а аз бях такъв егоист! Никога няма да мога да си го простя, но аз разбрах грешката си и ще се опитам да я поправя, като свърша работата, която той иска от мен — изисква от мен… Утре сутринта отивам на църква да помоля Господ да ми прости, че се държах толкова отвратително към един велик човек.
— Хайде, сеньор Сам — каза Деси-Две с божествено всеопрощаващ глас. — Никой не е безгрешен през цялото фреме. Исус, и Той го е разбрал, нали?
— Така е — отвърна Девъро и продължи под носа си: — Познавам една монахиня, която би подложила на изпитание дори Неговата способност да съчувства.
— K’BO каза, човече?
— Казах, че сте прави.
— Тва е хубаво — прекъсна го Деси-Едно, — но аз и Деси-Две имаме доста работи за мислене, та затова ще приемем думата на един религиозен човек, че гранде хенерале е о’кей.
— Боя се, че не разбирам.
— Гранде хенерале ни дължи динеро…
— Искате да кажете пари?
— Точно това искам да кажа, гринго, и ние искаме да му се доверим, но трябва да сме позитиво. Значи ти ще кажеш на гранде генерале, че ние ще дойдем утре пак за нашите мангизи, о’кей?
— О’кей, но защо не го изчакате — отвън, разбира се?
— Защото, както казах, трябва да помислим и да си поговорим… — Хайде, амиго — каза Деси-Едно, изпъна лявата си китка изпод ръкава и хвърли поглед на трите си часовника. — Казвам ти, аз не мога повече да се доверявам на никого!
С тези епохални думи Деси-Едно и Деси-Две напуснаха апартамента, помахвайки топло на Сам, докато затваряха вратата. Девъро тръсна глава, отпи от брендито и се върна към купчината листи на бюрото.
Зората се разпукна над Бостън, щата Масачузетс, за най-голямо раздразнение на Дженифър Редуинг, която беше забравила да спусне пердетата на прозореца. Ослепителните лъчи на ранното слънце прободоха клепачите й и я събудиха… Четири часа сън не бяха достатъчни, даже и при нейната енергия, но обстоятелствата изключваха излежаването. Тя стана, дръпна пердетата, запали нощната лампа до леглото и прегледа менюто на рум-сървиса. Вдигна телефона, поръча си закуска и се замисли за предстоящия ден.
Всичко се свеждаше до това да осуети плановете на някакъв си нещастен бивш генерал Макензи Хоукинс и боклуците около него, които и да бяха те. Но тя щеше да го направи, щеше направо да ги омотае в мрежите на наказателния кодекс без значение какво щеше да й струва това, без значение, че винаги беше презирала изнудването. Днес беше различно. Въпреки че до гроб щеше да бъде благодарна на племето и народа си — благодарността й се изразяваше в това да следи за инвестициите им и да внася една трета от доходите си на тяхната сметка — тя беше бясна, затова че външни хора се опитват да използват историята на племето и наивността му за собствена облага. Малкият й брат, Чарли, беше прав, въпреки че бе изтълкувал яростта й погрешно. Тя щеше всичките да ги направи на нищо — цялата им шайка, чиято корумпираност не се побираше в човешките представи!
Закуската пристигна заедно с известна доза успокоение. Трябваше да се съсредоточи. Единственото, което имаше, бяха телефонен номер и адрес в Уестън. Не беше много, но беше началото. Защо не минаваха по-бързо тези часове? По дяволите, искаше да започне!