— Изглежда като че ли сте имал и физически такъв — каза жената леденостудено и спря за секунда погледа си надолу към панталоните на Девъро.
— Какво? — Сам прекрасно разбра какво има предвид тя. — О, Боже, кафето — това беше кафе… е кафе! Виждате ли, работих цяла нощ, а и този откачен клиент — вие сигурно няма да повярвате, но аз съм адвокат — и той ме беше подлудил, и тъкмо си пиех кафето, когато най-накрая не издържах, не го издържах и си разлях кафето. Просто исках да се махна оттам — виждате ли, толкова бързах, че си забравих сакото! — Девъро млъкна изведнъж, защото си спомни, че беше без сако; беше го дал на някакъв брадат грък. — Всъщност… няма значение, всичко е прекалено гротескно.
— Същата мисъл ми мина и на мен през ум — каза жената, разглеждайки Сам внимателно и, явно удовлетворена, пъхна обратно в чантата си флакончето със спрея. — Ако наистина сте адвокат, предлагам ви да потърсите помощ преди съдът да ви го каже.
— Смятат ме за превъзходен адвокат — каза отбранително Девъро, но шарещите му ръце, опитващи се да прикрият мокрите панталони развалиха донякъде образа му. — Наистина съм такъв.
— Къде, в Американска Самоа ли?
— Моля?
— Нищо, напомняте ми за един човек.
— Ами — започна Сам, малко поуспокоен и напълно сконфузен. — Той сигурно никога не е изглеждал такъв идиот като мен в момента.
— Не бих заложила голяма сума пари на това твърдение. Асансьорът забави ход.
— Наистина съжалявам — повтори Девъро, докато излизаха във фоайето на хотела.
— Моля. Да ви кажа честно, съжалявам, че се шокирах. Никога не са ме изненадвали така преди.
— Значи мъжете в Бостън са си загубили зрението — каза Сам с такъв възторг и невинност, че никой не би могъл да открие нещо лошо в думите му.
— Наистина ми напомняте за него.
— Надявам се, че асоциацията не е твърде неприятна.
— За момента, горе-долу наполовина… Ако откривате някое сутрешно заседание, сложете си друг панталон.
— А, не, изпадналото в стрес ловно куче ще си вземе едно такси и ще си отиде вкъщи, за да превърже раните преди следващата гонка.
— И аз ще взема такси.
— Разрешете ми поне да дам бакшиша на портиера, като по този начин подплатя извиненията си с няколко банкноти.
— Точно като адвокат го казахте. Може и наистина да сте добър.
— Не съм лош, жалко, че нямате нужда от професионален съвет.
— Съжалявам, но наистина не ми е необходим.
Вън на тротоара, след като се беше отнесъл подобаващо с портиера, Девъро задържа вратата на таксито, докато тя се качваше вътре.
— В светлината на глупавото ми държане не предполагам, че ще искате да се видим отново.
— Няма връзка с държането ви, съветнико — отвърна сирената на утринните сънища, отвори още веднъж чантичката си и този път извади някакво листче — за облекчение на Сам, — тук съм само за два-три дни, а съдебният ми календар е претъпкан.
— Извинявайте тогава — продума озадачено Девъро.
И тогава дамата на утринната светлина се обърна към шофьора и му даде посоката. — Всемогъщи Христе! — прошепна шокиран Сам и неволно затвори вратата.
Заседание… съветник… съдебен календар! Адресът, който даде тази кучка беше на собствената му къща!
Седнал угрижено на края на стола си в Овалния кабинет, Президентът на Съединените щати беше разгневен, наистина разгневен, държейки слушалката на телефона в ръка. — Хайде, Рийбок, недей така, наакан кучи сине! Върховният съд трябва да поеме някаква отговорност, ако се появи и най-малка вероятност онези острови-агресори в Карибско море да ни духнат под опашката, а да не говорим за свръхсилите в Централна Америка!
— Господин Президент — започна напевно председателят на Върховния съд, — нашата система на господство на правото в едно свободно общество изисква експедитивна намеса на закона за възстановяване на справедливостта, като действието за постигане на тази цел трябва да бъде светкавично и да води до адекватно компенсиране на щетите. Ето защо исканията на уопотамите трябва да бъдат огласени. Ще ви дам за пример фразата „отложената справедливост е отказана справедливост“.
— Това съм го чувал и преди, Рийбок. Не си го измислил ти.
— Така ли? Аз съм бил вдъхновителят, без съмнение. Известен съм с тези неща. Така са ми казвали.
— Да, та във връзка с това, господин съдия…
— С кое, с умението ми да вдъхновявам ли? — прекъсна го шефът на Върховния съд. — Кажете, моля!