— Не, Сам, ти ме слушай — не му даде да се изкаже Ястреба, чието спокойствие говореше за неподправена загриженост. — Махни се от къщата си. Веднага.
— Откъде накъде, по дяволите?
— Защото нямаш нерегистриран номер и това означава, че адресът ти фигурира в телефонния указател.
— Същото се отнася и за още няколко милиона човека.
— Но само двама от тях са чували изобщо за уопотамите.
— Какво?
— Ще го кажа само още един път, синко, защото нито един от нас не може да си позволи да губи време. Не знам как се е получило — това не е начинът на действие на Хайми Урагана. О, по дяволите, той би изпратил един или двама долнопробни изнудвачи, но не и рейнджър — а точно такъв си имаме в тила, човек, изпратен да нанесе големия удар.
— Не е ли малко рано за натряскване, Мак?
— Чуйте това, лейтенант — каза Хоукинс. Сега гласът му беше спокоен, но и студен. — Моят адютант Деси-Едно, който, неизвестно за мен досега, временно е бил нает в региона на Ню Йорк — и по-специално в испанската част на Бруклин — е забелязал във фоайето на хотела един човек, когото е виждал от разстояние и преди това, по време на предишната си временна служба. Един много лош човек, лейтенант. И понеже боецът ми е съвестен и подходящо облечен, той е застанал до него на рецепцията и го е чул да разпитва по заобиколен начин за двама джентълмени. Имената им били Пинкъс и Девъро.
— Мамка му…!
— Точно така, момко. Този лош индивид се е обадил на някого по телефона, след което е наел стая два етажа под нас… Не ми харесва това обаждане, Сам.
— На мен също.
— Току-що разговарях с командир Пинкъс и бяхме единодушни. Вземай майка си и онази шантава жена, за която ми каза, че ти е роднина и изчезвай оттам. Не можем да си позволим заложници.
— Заложници? — изпищя Девъро, хвърляйки бегъл поглед на великолепната Ред Редуинг, която го наблюдаваше озадачено. — Боже Господи, прав си.
— Рядко бъркам в такива случаи, синко. Командир Пинкъс нареди да се отправиш към онова занемарено местенце на паркинга, където се срещнахме двамата, а той ще изпрати артилерийския сержант да ви вземе веднага щом го локализира.
— Тръгваме, но ще се наложи да използвам ягуара на майка ми. Стош още не ми е върнал колата, така че кажи на Пади да се оглежда за ягуар… Ами ти, Мак — не че ми пука, честно казано — но нали този лош човек е само на два етажа под теб?
— Наистина съм трогнат от твоята загриженост, синко, но имам малко време на разположение да вдигна бивака и да прибера всички хартии.
— Откъде знаеш?
— Деси-Две направи нещо на ключалката на вратата на този кучи син и сега тя не може да се отключи нито отвън, нито отвътре. Единственият начин да се измъкне е или от прозореца на петия етаж, или след като персоналът на хотела махне цялата врата, която под хубавата дървения е армирана със стомана и си е направо капан.
— Добре тогава, ние изчезваме оттук, Мак — отвърна припряно Девъро. — Както каза, не можем да си позволим да губим време — С тези думи Сам затръшна телефона и се обърна към Ред Редуинг. — Изправени сме пред сериозен проблем — каза той и обгърна раменете й. — В духа на прекъснатия ни разговор, ще ми се довериш, нали? Моля те!
— Емоционално или интелектуално? — попита с внезапно съмнение правният опонент.
— Те са неотделими. Възможно е да ни вдигнат задниците във въздуха. Ще ти обясня по-късно.
— Спомена нещо за изчезване оттук, така че какво чакаме?
— Трябва да вземем мама и братовчедката Кора.
— Както са казвали някога дедите ми — нека се втурнем като северни ветрове преди бледоликите да са ни обградили с гърмящите си пръчки!
— Боже, това е страхотно! — Кое?
— „Северните ветрове“, „гърмящите пръчки“!
— Не и ако си се родил в племе, приятел. Хайде! Ти вземи братовчедката Кора, а аз ще взема майка ти.
— Не е ли по-добре обратното?
— Шегуваш ли се? Майка ти ти няма и капчица доверие.
— А би трябвало, аз съм й син.
— Ще го отрече, повярвай ми.
— Но аз те обичам — и ти ме обичаш. Нали се съгласихме!
— Бяхме се отнесли и двамата — най-вече ти, а аз, аз бях трогната интелектуално. Ще го разискваме по-късно.
— Това е най-нараняващото нещо, което съм чувал от теб досега.
— Хайде да тръгваме. Последният път, когато видях Кора, тя се намираше в килера и проверяваше какво има в чайниците. Ти намери нея, а аз ще докарам майка ти. Ще се срещнем в гаража. Вземи ключовете на ягуара.
— В гаража ли…?
— Забравяш, че съм индианка. Ние обикаляме целта, преди да я нападнем. Белите никога няма да се научат.