— Оле, коменданте!
Макензи Хоукинс издаде заповедта си: — Започвайте да къртите вратата, сега! Искам я разбита след пет минути, разбрахте ли това, капитане?
— Разбрано, генерале — отвърна по телефона гласът на административния директор на хотела. — Но вие ми обещахте, сър. Ще получа снимка, на която вие и аз сме заедно, нали така?
— С удоволствие, синко, и ще си сложа ръката на рамото ти, все едно сме прекосили заедно Рейн.
— Исусе Христе. Аз съм на небето, преди да съм легнал да мра!
— Сега, капитане! Нападението го изисква.
— Четири минути и осем секунди, генерале!
Хоукинс натисна вилката на телефона и набра номера на телефона в буика на Пинкъс. — Командире?
— Да, генерале?
— Ще бъда долу след пет минути. Къде сте заели позиция?
— Три коли след входа.
— Добре. Установете се пред рецепцията и си сверете часовниците. Нулева позиция между тринадесета и седемнадесета минута. Разбирате ли?
— Не сте съвсем неясен, генерале. Разбрах ви.
— Обажда се човекът от Вашингтон, който трябва да те контролира — каза тихо и бързо в слушалката Макензи Хоукинс с нисък глас.
— Който какво? — попита мъжът, настанил се два етажа по-надолу със също толкова нисък глас, но не толкова тихо.
— Само ме слушай. Мишената се опитва да се измъкне — моят информатор ми каза, че е позвънил на пиколото да му смъкне багажа.
— Кой си ти, майка му стара?
— Твоята свръзка с Вашингтон и ти би трябвало да ми благодариш, а не да ме ругаеш. Побързай. Последвай го.
— Залостен съм! — изкрещя трескаво неосъществилият се атентатор. — Тази шибана врата се заклещи, сега я оправят!
— Изчезвай, не можем повече да си позволим да бъдем замесени.
— Мамка му!… Чакай малко, май я отвориха!
— Побързай — Ястреба затвори телефона и погледна надолу към Малкия Джоуи Савана, който беше седнал на ръба на леглото. — Да не би да имаш намерение да ми кажеш, че не си знаел, че този човек е в хотела?
— Какъв човек? — възпротиви се Джоуи. — Ти си тъпак на тъпаците, Мики Ха Ха. Май ти е необходима помощ, големи приятелю, може би нещо от сорта на едно хубаво местенце със зелени морави и железни огради и много доктори.
— Знаеш ли, Малки Джоузеф, аз ти вярвам — каза генералът. — Това не е първият случай, когато командването държи в тайна от наемниците някои аспекти от операцията. — С тези думи Ястреба стана и излезе; чуваше се как се отдалечава по коридора…
Аарон Пинкъс придружи двамата дипломати във фракове до рецепцията и гордо обяви, че неговите гости ще обитават известно време апартамента му и извънредно любезното отношение към тях ще бъде оценено не само от техния домакин, а и от правителството на Съединените щати.
Всички на рецепцията се втурнаха да оказват внимание на високопоставените посетители и когато се разбра, че и двамата не говорят английски, призоваха един пиколо, родом от Пуерто Рико, да съдейства в качеството на преводач. Пиколото, чието име беше Раул, извънредно много се зарадва на първото си общуване с Деси-Едно, което се състоеше от следното (в свободен превод):
— Хей, човече, откъде гепи тая готина униформа с тия лъскави копчета? Да не си в Армията?
— Не бе приятел, разнасям куфари. Прикрепен съм към вас, за да могат гринговците да разбират какви ги говорите.
— Хей, това е страхотно! Ти откъде си?
— П.Р.
— И ние!
— Не, не сте, вие сте големи клечки, дипломати от Мадрид! Така каза шефът.
— Това е за пред гринговците, човече! Хей, по-късно може да си направим едно готино парти, какво ще кажеш?
— Хей, човече, там, където ще бъдете, има всичко!
— А момичета дали има? Добри момичета, разбира се, защото моят съдружник е много религиозен.
— Ще намеря това, което му трябва, и ще намеря това, което ще ни трябва на нас. Остави на мен, човече.
— Какво казват, Педро? — попита шефът на смяната.
— Раул, сър.
— Ужасно съжалявам. Какво казаха?
— Оценяват високо добрите обноски и извънредната любезност, проявена от всички нас. И са особено благодарни, че сте наредили скромният Раул да ги придружава по време на целия им престой.
— Не ще и дума! — възкликна помощник-мениджърът. — Ти говориш изключително добре за един… за един новопристигнал по нашите брегове.